Надигна се залитайки, пронизана от болка в корема, задавена от мухите, пропълзели в устата й при неволно поетия дъх.
Една фигура пристъпи към нея… дълъг каменен меч, от който капеше пурпур, съсухрена глава — череп… мечът небрежно се изпъна напред, хлъзна се като пламък в гръдта на Сцилара, назъбеният ръб преряза над горното ребро, под ключицата, след това се показа през гърба, малко над лопатката.
Сцилара се смъкна на колене, усети как се изплъзна от острието и падна по гръб.
Привидението изчезна сред облака мухи.
Нищо не можеше да чуе освен жуженето, нищо не можеше да види освен безформената, издуваща се буца над раната в гръдта й, през която бавно капеше кръв — сякаш мухите се бяха превърнали в юмрук, стиснал сърцето й.
Стискаше силно…
Кътър нямаше време да реагира. Облак внезапно вдигнал се пясък и прах, след това главата на коня му просто изчезна, нишки кръв се изпънаха надолу, сякаш да я догонят. Тя тупна долу, под предните копита, и се изтъркаля встрани, докато обезглавеното животно рухваше.
Кътър успя да скочи от седлото и да се превърти, измъкна единия нож и засече пред себе си, за да парира широкия меч от вълнист кремък. Оръжията изскърцаха едно в друго и мечът преряза ножа на Кътър, силата зад удара бе неустоима…
Видя го как се вряза в корема му, видя го как после излезе, а после червата му се изсипаха навън.
Стисна ги с ръце да ги задържи и бавно се смъкна, животът напускаше нозете му. Зяпна невярващо слузестата каша, която държеше, след това се свлече на една страна, сви се на кълбо около ужасната рана, която му бяха нанесли.
Нищо не чу. Нищо освен собствения си дъх и бясното жужене на мухите, налитащи на облаци от всички страни, сякаш през цялото време бяха знаели, че това ще се случи.
Нападателят се извиси от самата прах, от дясната страна на Сивожаб. Жестока болка, щом огромният халцедонов меч изсвистя и отсече предния крайник на демона; бликна зелена кръв. Второ посичане преряза задния крак от същата страна и демонът падна, риташе безпомощно с останалите си крайници.
Пред размътения от мухите и ужасната болка взор на демона се разигра мигновена сцена. Плещесто звероподобно облечено в кожи същество, всъщност само кожа и кости, прекрачи задния крак на Сивожаб, който лежеше на пет разтега от него и риташе сам. Прекрачи го и се скри в черния облак.
„Отчаяние. Не мога вече да скачам.“
Още преди да скочи от седлото, двата кремъчни меча го бяха поразили — единият преряза през мускул и кост и отсече ръката му, другият заби с острието напред в и през гърдите му. Хеборик, с гърло, пълно с животинско ръмжене, се заизвива във въздуха в отчаяно усилие да се изтръгне от пронизалото го оръжие. Но то сечеше надолу — кършеше ребра, режеше през бял дроб и през черен — и най-сетне се изтръгна през хълбока му сред взрив от костени парчета, месо и кръв.
Дестраянтът, с уста, пълна с пареща течност, която се плисна, щом падна на земята, се превъртя и замря.
Двамата Т’лан Имасс пристъпиха към него, както лежеше проснат по гръб в прахта, каменните им оръжия бяха лъснали от кръв.
Хеборик се взря в празните безжизнени очи, загледа как дрипавите съсухрени воини засякоха и замушкаха, нащърбените върхове дупчеха тялото му, безжалостно и неуморно. Видя как единият меч блесна към лицето му, след това се вряза в шията му…
Гласове, умоляващи, несекващ хор на отчаяние и безсилие — не можеше вече да достигне до тях — изгубените души, погълнати в нефритовото си терзание, ставаха все по-смътни, все по-далечни и далечни… „Казах ви, не гледайте мен, бедни същества. Виждате ли, най-сетне, колко лесно беше да ви проваля?“
„Чувах мъртвите, но не можех да им послужа. Точно както живях, а не създадох нищо.“
Сега си ги спомни ясно, в един-единствен ужасяващ миг, който изглеждаше безкраен, безвременен, хиляди образи — толкова много безсмислени действия, празни дела, толкова много лица — всички онези, за които не беше направил нищо. Баудин, Кълп, Фелисин Паран, Л’орик, Сцилара… Скитащи се изгубени в тази чужда земя, в тази изтощена пустиня и прахта от градини, изпълваща жестокия нажежен от слънцето въздух — по-добре да беше умрял в отатаралските мини в Чашата на черепа. Тогава там нямаше да има предателства. Финир щеше да задържи трона си. Отчаянието на душите в огромните им нефритови затвори, безумно кръжащи из Бездната, онова ужасно отчаяние — можеше да си остане нечуто, невидяно, и така нямаше да ги има лъжливите обещания за спасение.