Нямаше да има кой да забави толкова Баудин в бягството му с Фелисин Паран… „О, нищо достойно не направих в този тъй дълъг живот. Тези призрачни ръце, те доказаха илюзията на своя допир — никакъв благослов, никакво спасение за никого, когото дръзнаха да докоснат. И тези преродени очи, с цялата тяхна котешка острота, сега те гаснат в безсмисления си взор, поглед, за който всеки ловец копнее в очите на падналия си враг.“
Толкова много воини, велики герои — в собствените им очи поне, — толкова много бяха тръгнали да преследват гигантския тигър, нявгашния Трийч — без нищо да знаят за истинската самоличност на звяра. Жадни да го победят, да застанат над застиналото му тяло и да надникнат в празните му очи с копнежа да уловят нещо, каквото и да е, от величие и възторг, и да го поемат в себе си.
Но истини никога не се намират, когато търсещият ги е изгубен в дух. Морално. Благородство и слава не може да се ограбят, не може да бъдат спечелени в жестокото насилие на живот. „Богове, колко жалка, крехка, жестоко глупава заблуда… значи добре беше, че Трийч ги изби до един. Безстрастно. Ах, колко значимо е посланието в това.“
Но все пак знаеше. Т’лан Имасс, които го бяха убили, изобщо не се интересуваха от всичко това. Бяха действали от необходимост. Навярно някъде в древните им спомени за времето, когато са били смъртни, те също са жадували да ограбят онова, което никога не биха могли да притежават. Но този безсмислен стремеж вече нищо не значеше за тях.
Хеборик нямаше да се превърне в трофей.
А това беше добре.
И в този сетен провал, изглежда, нямаше да има оцелели, а това по някакъв начин също беше добре. Подобаващо. Толкова за славата, домогнала се в сетните му мисли.
„А това не е ли повече от подобаващо? В последната си мисъл провалям дори самия себе си.“
Усети, че се пресяга… за нещо. Пресягаше се… но нищо не отвърна на допира му. Нищо.
Трета книга
Сенки на краля
Кой може да каже къде се разделят истината и множеството желания, които, взети заедно, придават форма на спомените? Дълбоки гънки съществуват във всяка легенда, а видимият, външен рисунък представя лъжливо единство на форма и намерение. Ние изкривяваме съзнателно и преднамерено; свиваме необятно значение, за да го поберем в границите на въобразена необходимост. В това се крие както провал, така и дар, защото в отстъпването от истината ние сътворяваме, правилно или погрешно, универсален смисъл. Специфичното отстъпва място на общото; детайлът отстъпва място на величавата форма и в разказа изпитваме възбуда, надвишаваща дребните ни същности. Ние всъщност сме обвързани в по-мащабното човешко от това кълбо от думи…
12.
В един миг сенките между дърветата бяха пусти, а в следващия, когато се озърна, Сеймар Дев затаи дъх, щом видя силуетите. От всички страни на огряната от слънцето поляна, обкръжена с гъст черен смърч, папрат и бръшлян, стояха диваци…
— Карса Орлонг — прошепна тя. — Имаме гости…
Теблорът, с оцапани с кръв ръце, отряза поредния къс месо от хълбока на мъртвия бедерин и вдигна очи. Изсумтя и отново се захвана с клането.
Приближаваха се бавно, излизаха от горския сумрак. Дребни, жилави, облечени в щавена кожа, с ивици рунтава козина, стегнати около ръцете над лактите, кожата им — с цвета на блатна вода, нашарена с ритуални белези по голите гърди и рамене. Сива боя от дървесна пепел покриваше челюстите им и лицата над устните като бради. Издължени кръгове ледено синьо и сиво обкръжаваха тъмните им очи. Понесли копия, бойни брадви и всевъзможни ножове на кожените пояси, накичени с украшения от студено кована мед, оформени сякаш така, че да наподобяват лунните фази; а на шията на един висеше наниз, изработен от прешлените на някаква едра риба, и от него висеше обрамчен със злато диск от черна мед, изобразяващ, предположи тя, пълния еклипсис. Този мъж, явно някакъв вожд, пристъпи напред. Три крачки, без да откъсва очи от запазилия пълно безразличие Карса Орлонг, извън слънчевия кръг, и там бавно се смъкна на колене.