Сеймар видя, че държи нещо.
— Карса, обърни му внимание. Това, което направиш сега, ще определи дали ще минем мирно през земята им, или ще ни гонят копия от сенките.
Карса завъртя в ръката си грамадния нож за дране, с който работеше, и го заби дълбоко в трупа на бедерина. После се надигна и се обърна към дивака.
— Стани.
Мъжът потрепери и наведе глава.
— Карса, той ти поднася дар.
— Тогава трябва да го направи изправен. Хората му се крият в този пущинак тука, защото не стои прав. Кажи му, че трябва да стане.
Говореха на търговската реч и нещо в реакцията на коленичилия воин накара Сеймар да заподозре, че разбира думите… и искането. А после той бавно се изправи.
— Човеко на Великите дървеса — проговори той гърлено. — Носителю на гибел, анибарите ти предлагат този дар и те молят и ти на свой ред да ни предложиш дар.
— Значи не са дарове — отвърна Карса. — Вие искате размяна.
В очите на воина пробяга страх. Другите от племето му — анибарите — стояха смълчани и неподвижни сред дърветата, но Сеймар осезаемо почувства отчаянието, което ги обзе. Вождът им плахо заговори отново:
— Да, Носителю, това е език на размяната. Отрова, която трябва да преглътнем. Не подобава на това, което желаем.
Навъсен, Карса се обърна към Сеймар Дев.
— Твърде много думи, които не водят доникъде, вещице. Обясни.
— Това племе следва древна традиция, забравена сред повечето народи на Седемте града. Традицията на даряването. Дарът сам по себе си е мярка за много неща, по някакъв сложен и често пъти объркващ начин придобива стойност. Тези анибари неизбежно са научили за търговията, но не приписват стойност така, както го правим ние, и затова обикновено губят в сделката. Подозирам, че се справят зле в спазаряването с хитрите безскрупулни търговци от цивилизованите земи. Тук съществува…
— Стига — прекъсна я Карса. Махна с ръка към вожда — който отново се присви боязливо — и рече: — Покажи ми този дар. Но първо ми кажи името си.
— Аз съм Ботфайндър. На отровния език — Търсача на лодки. — Вдигна предмета, който държеше в ръцете си. — Знакът на мъжеството. От един велик баща сред бедерините.
Сеймар Дев повдигна вежди и изгледа накриво Карса.
— Това май е срамна кост от бедерин, Теблор.
— Знам какво е — изръмжа той. — Ботфайндър, какво искаш от мен в замяна?
— Пришълци от друг свят идват в лесовете, тормозят клановете на анибарите на север оттук. Избиват всичко по пътя си, без повод. Не мрат, защото властват над самия въздух и отвръщат всяко копие, което ги подири. Така чуваме. Губим много имена.
— Имена ли? — попита Сеймар.
Очите му пробягаха към нея и той кимна.
— Близки. Осемстотин и четиридесет имена, втъкани в моето, сред северните кланове. — Посочи смълчаните воини зад себе си. — И не по-малко имена ще изгубим сред тези, всеки от тях. Страдаме от загубата на всекиго от нас, но повече за децата. Имената, които не можем да си върнем — отиват си и повече не се връщат, и така оредяваме.
— Искате от мен да избия пришълците — каза Карса и посочи дара. — В замяна на това.
— Да.
— Колко са тези пришълци?
— Идват с големи кораби със сиви криле и се спускат в леса на лов. Всеки лов — по дванадесет. Тласка ги гняв, но каквото и да правим, не можем да усмирим този гняв. Не знаем с какво толкова сме ги оскърбили.
„Най-вероятно сте им предложили в дар пак такъв проклет кокал.“ Но Сеймар Дев запази тази мисъл за себе си.
— Колко нападения?
— Двадесет досега. Но лодките им не си отиват.
Лицето на Карса беше съвсем потъмняло. Сеймар Дев никога не беше виждала у него толкова неистов гняв. Изведнъж се уплаши, че ще разкъса този дребен, разтреперан от страх човечец. Вместо това обаче той каза:
— Отърсете своя срам, всички. Отърсете го! Убийците нямат повод да убиват. Те просто го правят. Това, че съществувате, е достатъчно оскърбление за такива същества. — Пристъпи напред и дръпна костта от ръцете на Ботфайндър. — Ще ги избия всичките. Ще потопя проклетите им кораби. В това се…
— Карса! — прекъсна го Сеймар.
Той се извърна рязко към нея, с пламнали очи.
— Преди да се закълнеш в нещо толкова… крайно, би могъл да обмислиш нещо по-постижимо. — Видя яростта, изписана на лицето му, и заговори по-бързо: — Би могъл например да се задоволиш с това да ги прогониш от тази земя, да се върнат на корабите си. Да направиш леса… горчив за тях.
След дълъг, изпълнен с напрежение миг, Карса въздъхна.
— Да. Това ще е достатъчно. Макар да съм изкусен да заплувам след тях.
Ботфайндър беше зяпнал Карса — очите му бяха изпълнени с удивление и страхопочитание.
За миг Сеймар си помисли, че теблорът — съвсем нетипично за него — се опитва да прояви чувство за хумор. Но не, грамадният воин беше съвсем сериозен. И за жалост тя му вярваше, така че не намери нищо смешно или абсурдно в думите му.