Сеймар Дев го изгледа, след което се обърна към Карса.
— Не мисля, че ще можеш да яздиш Хавок, Карса. Ще навлезем в много тежък терен.
— Дотогава ще яздя — отвърна теблорът. — Ти можеш да си водиш коня. Ако искаш, можеш и на гърба си да го носиш през целия терен, който ти се стори тежък.
Ядосана, тя тръгна към коня си.
— Добре, засега ще яздя зад теб, Карса Орлонг. Поне няма да се притеснявам, че ще ме удрят клони, ти нали ще събаряш всички дървета по пътя си.
Ботфайндър тръгна покрай северния край на блатистата поляна, навлезе в леса и буквално се стопи пред очите им.
Карса спря Хавок и се вторачи навъсен в буйната тъмна папрат и гъсто израслите смърчове.
Сеймар Дев се изсмя и си спечели сърдития му поглед.
После той се смъкна от гърба на жребеца.
Щом навлязоха в леса, видяха Ботфайндър. На боядисаното му в сиво лице се беше изписала извинителна физиономия.
— Малки пътеки. От дивеч, Носителю. В тези гори има сърни, мечки, вълци и елени — дори бедерините не навлизат толкова надълбоко. Рогачът и лосът са по на север. Тези дивечови пътеки, както виждате, са ниски. Дори анибарите се навеждат, за да преминат бързо. В неоткритото време намираме повече плоски камъни и пътят е по-лек.
Пътят беше заплетен, трънлив и отчайващ, все едно лесът живееше с единствената цел да затрудни минаването през него. Скалната твърд беше близо до повърхността — очукана червено-черна скала, прорязана на места с дълги жили кварцит, земята беше извита и насечена, образуваше падини с високи брегове, хлътнатини и дерета, запълнени с гъст хлъзгав смарагдовозелен мъх. Падините бяха затрупани с нападали дървета, кората на смърчовете беше груба и черна като кожа на акула, а голите гъсто сплетени клони бяха остри като чудовищни нокти.
Тук-там слънчеви лъчи пробиваха клонака и хвърляха наситени разноцветни петна сред иначе сумрачния като в пещера горски свят.
Привечер Ботфайндър ги изведе до измамно податлив сипей и изпълзя по него. За Карса и Сеймар Дев, повели конете си нагоре, изкачването се оказа опасно, всяка стъпка беше по-несигурна от предната — мъхът под краката им поддаваше като изгнила кожа и оголваше остра, ръбеста скала и дълбоки дупки, в които конете можеха да си счупят краката.
Цялата плувнала в пот, ожулена и изподраскана, Сеймар Дев най-сетне се добра до билото, обърна се и преведе коня си последните няколко стъпки. Пред очите им се разгърна относително равна скала, обрасла със сивкави лишеи. От малките падини тук-там се издигаха ниски криви пинии, по-рядко по някой чворест дъб, тук-там хвойна. И боровинки. Много. Водни кончета, големи колкото врабци, прелитаха през кръжащите облаци по-дребни насекоми в гаснещата слънчева светлина.
Ботфайндър посочи на север.
— Тази пътека води до езеро. Ще лагеруваме там.
Тръгнаха.
Възвишения не се виждаха в никоя посока, само огромни камънаци и остри канари, Сеймар Дев бързо разбра колко лесно може да се изгуби човек сред тази дива пустош. Пътеката пред тях се раздвои и Ботфайндър закрачи по източното разклонение, огледа се и реши да продължи по рида отдясно.
Сеймар Дев тръгна след него, хвърли поглед надолу и разбра какво е търсил — криволичеща линия неголеми балвани върху каменна основа малко под тях, очертаваха някакво подобие на змия с клинообразна плоска скала за глава, а в другия край последния камък на „опашката“ беше не по-голям от нокътя на палеца й. Лишей покриваше камъните, надиплен на пластове около тях, и подсказваше, че ориентирът, обозначил пътеката, е много стар. Нищо в тази каменна фигура не подсказваше явно избора на посоката, макар че змийската глава сочеше натам, накъдето вървяха.
— Ботфайндър — подвикна му тя отзад, — как разчиташ тази змия от камъни?
Той я погледна през рамо.
— Змията е извън лоното. Костенурката е по пътеката на лоното.
— Добре, тогава защо не са тук, на високото, за да не се налага да ги търсите?
— Когато черното зърно се носи на юг, сме натоварени — нито костенурката, нито змията не бива да губят форма. Бягаме по тези каменни пътища. Натоварени.
— Къде отнасяте събраното?
— В нашите по-големи лагери в равнините. Всяка група. Събираме жътвата. На едно. И делим, за да има всяка група достатъчно зърно. На езерата, реките и бреговете им не можем да разчитаме. Някои жътви са добри. Други слаби. Както водата се повдига и спада. Не е едно и също. Плоската скала се стреми да е равна, по цял свят, но не може, и затова водата се повдига и спада. Не коленичим пред неравенството, иначе губим честност и ножът намира нож.