— Древни правила за справяне с глада — каза Сеймар.
— Правила в замръзналото време.
Карса Орлонг се извърна към нея.
— Какво е това „замръзнало време“, вещице?
— Миналото, теблор.
Видя го как присви очи. След това изсумтя:
— А неоткритото време е бъдещето, което значи, че сега е течащото време…
— Да! — извика възхитен Ботфайндър. — Ти казваш самата тайна на живота!
Сеймар Дев се качи на коня си — по този рид можеха да яздят отново, макар и предпазливо. Карса Орлонг я последва и някакво странно спокойствие изпълни съществото й. „Самата тайна на живота. Това течащо време, което все още не е замръзнало и едва сега е открито от неоткритото.“
— Ботфайндър, Железният пророк е дошъл при вас преди много време — в замръзналото време, — но ви е говорил за неоткритото време.
— Да, ти разбираш, вещице. Искар Джарак говори само на една реч, но в нея е всичко. Той е Железният пророк. Кралят.
— Вашия ли крал, Ботфайндър?
— Не. Ние сме негови сенки.
— Защото съществувате само в течащото време.
Мъжът се обърна към нея с поклон, изпълнен с почтителност, и това чак я трогна.
— Мъдростта ти е висока чест за нас, вещице.
— А къде е кралството на Искар Джарак?
Очите му внезапно се напълниха със сълзи.
— Отговор, който копнеем да намерим. Изгубен е…
— В неоткритото време.
— Да.
— Искар Джарак е бил мезла.
— Да.
Сеймар Дев отвори уста за нов въпрос, но осъзна, че е ненужен. Знаеше отговора му. Вместо това каза:
— Ботфайндър, кажи ми, от замръзналото време към течащото време има ли мост?
Отвърна й с тъжна, изпълнена с копнеж усмивка.
— Има.
— Но вие не можете да минете по него.
— Не.
— Защото гори.
— Да, вещице. Мостът гори.
„Крал Искар Джарак и неоткритото кралство…“
Скалните грамади се спускаха към кипналата долу пяна и водни пръски като масивни груби стъпала. Свиреп вятър раздираше на пенести вълни морската шир до самия хоризонт, където бурни облаци летяха по небето с цвета на потъмняла броня. Зад гърбовете им, проснала се на запад покрай брега, се издигаше огъваща се от напора на вятъра гора от борове, ела и кедър, с раздърпани, изтерзани от яростта на бурята клони.
Таралак Вийд потръпна, придърпа по-плътно около себе си кожите и се извърна с гръб към побеснялото море.
— Сега продължаваме на запад — заговори високо, за да надвика бурята. — Следваме брега, докато възвие на север. После удряме направо, през вътрешността на запад, в земя на скали и езера. Трудно ще е, защото малко дивеч може да се намери там, макар че ще можем да си ловим риба. По-лошото е, че е пълно с кръвожадни диваци, твърде страхливи, за да нападат денем. Винаги нощем. Трябва да сме готови за тях. Трябва да им нанесем погром.
Икариум не отвърна нищо. Нечовешкият му поглед си остана вторачен в приближаващия се щорм.
Намръщен, Таралак се върна в заслонения им от скали бивак, присви се в благословения завет и изпъна зачервените си премръзнали длани над пламъците на огъня от плавей. И следа не беше останала от легендарната, почти митична невъзмутимост на Икариум. Сега беше мрачен и кисел. Изваян беше наново, от ръцете на самия Таралак Вийд, макар той само да следваше указанията, дадени му от Безименните. „Острието е затъняло. Ти ще си брусът, грал.“
Но брусовете бяха безчувствени, безразлични спрямо оръжието и ръката, която го държи. Трудно бе да се постигне, още по-малко да се поддържа такова равнодушие от воин, подхранван от страст. Усещаше вече бремето, как става все по-тежко и по-тежко, и знаеше, че един ден ще започне да завижда на Маппо Рънт за сполетялата го милостива смърт.
Дотук се бяха придвижвали с много добра скорост. Икариум беше неуморен. Стига да му покажеш посоката. А Таралак при цялата си сила и издръжливост се бе изтощил. „Не съм Трелл, а и това не е просто скитане. Вече не, и никога повече няма да бъде за Икариум.“
Нито за Таралак Вийд явно.
Вдигна глава, щом чу шумоленето. Икариум седна до него.
— Тези диваци, за които спомена — започна без предисловия джагът, — защо ще искат да ни предизвикват?
— Изоставеният им лес е пълен със свети места, Икариум.
— Тогава просто трябва да избягваме да ги оскверняваме.
— Не е лесно да бъдат разпознати. Може би линия, очертана от камъни по скалата, повечето — заровени под лишей и мъх. Или останки от еленови рога в чатала на някое дърво, толкова обрасли, че са станали буквално невидими. Или жила кварцит, проблясваща на златисти петънца. Или зеленият камък за сечива — кариерите са просто белезникави жлебове във вертикалната стена, зеленият камък се вади с огън и студена вода. Може да не е нищо повече от меча диря, отъпквана безброй поколения от зверовете. Всичко това — свято. Няма как да разгадаеш умовете на такива диваци.