— Явно знаеш много за тях. А ми каза, че никога не си минавал през земите им.
— Слушал съм за тях много подробно, Икариум.
Нещо изведнъж проблесна в очите на Икариум.
— А кой те е уведомил така подробно, Таралак Вийд?
— Скитал съм на длъж и шир, приятелю. Ровил съм в хиляди сказания…
— Подготвял си се. За мен.
Една лека усмивка бе съвсем уместна за момента и на Таралак не му беше трудно да я изобрази.
— Повечето от това скитане беше с теб, Икариум. Жалко, че не мога да ти даря своите спомени за споделеното време.
— Жалко — съгласи се Икариум и наведе поглед към огъня.
— Разбира се — добави Таралак, — в този дар щеше да има много мрак, много мрачни и неприятни дела. Липсата им у теб, Икариум, е и благословия, и проклятие — но ти не разбираш това, нали?
— Никаква благословия няма в тази липса. — Джагът поклати глава. — Стореното от мен не може да наложи вярната си цена. Не може да бележи душата ми. И така си оставам непроменим, вечно наивен…
— Невинен…
— Не, не невинен. Невежеството не оправдава, Таралак Вийд.
„Ето, че ме наричаш по име, не приятелю. Започна ли да те трови недоверието?“
— Тъй че моята задача, всеки път, е да ти връщам всичко, което си изгубил. Тежко е и ме уморява, уви. Слабостта ми е в желанието ми да ти спестявам най-ужасните спомени. Твърде много жалост има в сърцето ми и вече разбирам, че в стремежа си да те щадя те наранявам. — Плю в дланите си и приглади косата си, а после отново ги изпъна над пламъците. — Е, добре, приятелю. Веднъж, преди много време, ти беше тласнат от потребността да освободиш своя баща, който беше пленен в Дом на Азат. Пред лицето на ужасен провал се породи по-дълбока, по-гибелна сила — твоят гняв. Ти разби един наранен лабиринт и унищожи един Азат, с което пусна на воля в света орда демонични същества, всяко от които се стремеше единствено към господство и тирания. Някои от тях уби, но мнозина избегнаха твоя гняв и живеят и до ден-днешен, пръснати по света като зли семена.
— Най-горчивата ирония е в това: твоят баща не искаше освобождение. — Той въздъхна. — Беше избрал, по своя воля, да стане Страж на Дома на Азат, и може би е останал такъв до ден-днешен.
— След унищожението, което ти причини, Икариум, един култ, посветен от изначални времена на Азат, прецени, че е наложително те самите да създадат свои стражи. Избрани воини, които да те придружават, където и да идеш — защото твоят гняв и разрушаването на лабиринта бе откъснало от теб всякаква памет за миналото ти — тъй че ти беше обречен, за вечни времена, както изглежда, да търсиш истината за всичко, което си сторил. И по този начин вечно и вечно да изпадаш в гняв и да сееш унищожение. Този култ, култът на Безименните, измисли това, да бъдеш свързан с приятел-спътник. Такъв като мен. Да, приятелю, имало е други, много преди аз да се родя, и всеки от тях е бил пропит с магия, забавяща бремето на състаряването, преграда срещу всякаква болест и отрова дотогава, докато е предана службата му. Задачата ни е да те напътстваме в твоя гняв, да налагаме морална яснота, а над всичко — да бъдем твоят приятел. А тази последна задача се е оказвала, отново и отново, най-простата и всъщност — най-изкусителната от всички, защото лесно е да намерим у себе си дълбока и предана обич към теб. Заради твоята искреност, заради верността ти и заради неопетнената доблест в теб. — Таралак замълча за миг. — Ще ти призная, Икариум, твоето чувство за справедливост е сурово. И при все това в крайна сметка — дълбоко пропито с благородство. А ето, че сега те дебне враг. Враг, на когото само ти, мой приятелю, си способен да се противопоставиш. И тъкмо за това пътуваме, и всички, които поискат да ни се противопоставят, по каквато и да било причина, трябва да бъдат отметени от пътя ни. Заради по-висшето добро. — Отново си позволи да се усмихне, но този път изпълни усмивката с намек за огромна, но храбро сдържана болка. — Сега сигурно се чудиш дали Безименните са достойни за такава отговорност? Дали моралът им и чувството им за чест съответстват на твоите? Отговорът е в необходимостта, а над това — в примера, който ти постави. Ти насочваш Безименните, мой приятелю, с всяко свое деяние. Ако те се провалят в своя стремеж, ще е защото ти си се провалил в своите.
Доволен, че си беше спомнил до съвършенство казаните му думи, Таралак Вийд се взря във великия воин. Той седеше пред него, осветен от пламъците, скрил лицето си в шепи. Като дете, вярващо, че слепотата ще го скрие от света.