— Може би. Засега просто седни до нея. Дръж проклетата й ръка и й говори, и…
— Добре, добре, вещице, не си единствената тука, дето ги знаеш тия неща.
— Хубаво. Иди тогава.
— Ти само го чакаше това, нали?
— Млъкни, ялова краво.
— Кралицата Нулис, Върховната жрица на Кучките!
— Ковачо — изръмжа Нулис, — ще я тупнеш по главата с тая брадва, нали?
Хайрит изръмжа и бързо се отдръпна.
— Помогни ми — подкани го Нулис. — Трябва да го вдигнем веднага.
Изглеждаше безсмислено, но той изпълни молбата й и се изненада, щом тя заяви, че младежът още е жив, след като го положиха на одеялото.
Щом Нулис и другите го понесоха към селото, Баратол се върна при разчлененото тяло на стареца с татуировките. И клекна до него. Задачата щеше да е неприятна, но сигурно щеше да разбере нещо за мъртвия от вещите му. Обърна тялото по гръб и спря, зяпнал безжизнените очи. Очи на котка. Огледа с подновен интерес шарките на татуировката, после бавно се отпусна и седна на земята.
И едва сега забеляза мъртвите мухи. Покриваха земята — повече мухи, отколкото бе виждал през живота си. Стана и се върна при мъртвия демон.
Загледа го умислено, а после някакво далечно движение и тропот на конски копита привлече вниманието му. Селяните вече се бяха върнали да приберат бременната.
Непознатият ездач караше право към тях.
Запенен кон, с цвета на избеляла от слънцето кост. Носеше кована броня, лакирана в бяло. Лицето му беше бледо под ръба на шлема и изпито от скръб. Той спря, смъкна се от седлото и без да обръща внимание на Баратол, бавно пристъпи и падна на колене.
— Кой… кой направи това?
— Т’лан Имасс. Петима. Мръсници, дори като за Т’лан Имасс. Засада. — Баратол посочи тялото на татуирания. — За него са били според мен. Жрец, от култа, посветен на Първия герой Трийч.
— Трийч вече е бог.
Баратол изсумтя равнодушно и хвърли поглед през рамо към съборетините на селцето, което бе започнал да приема за свой дом.
— Имаше още двама. Още са живи, макар че единият няма да издържи дълго. Другата е бременна и в момента ражда…
Мъжът вдигна глава.
— Двама ли? Не, трябва да са били трима. Момиче…
Баратол се намръщи.
— Бях решил, че целта им е бил жрецът — с него са се постарали, — но сега разбирам, че са го убили, защото е представлявал най-голямата заплаха. Трябва да са дошли за момичето, след като го няма.
Мъжът се изправи. Беше на ръст колкото Баратол, но не толкова плещест.
— Може би е избягала… в хълмовете.
— Възможно е. Макар че… — Посочи един от мъртвите коне. — Зачуди ме онзи резервен кон, оседлан като другите. Посеченият на пътя.
— Виждам го.
— Кой си ти? И какво ти се пада това изгубено момиче?
Скръбта все още се беше врязала дълбоко в изпитото му лице. Той примига, после кимна.
— Името ми е Л’орик. Детето беше… беше за Кралицата на сънищата. Идвах да я взема… и моя питомец. — Погледна демона и лицето му отново помръкна от мъка.
— Късметът те е оставил значи. — Изведнъж на Баратол му хрумна нещо. — Л’орик, ти сигурно имаш някакви умения в церенето?
— Какво?
— Ами нали си Върховен маг на Ша’ик, в края на краищата…
Л’орик извърна очи жегнат.
— Ша’ик е мъртва. Въстанието е разбито.
Баратол сви рамене.
— Да — промълви Л’орик. — Мога да привличам Денъл, ако потрябва.
— Нима те интересува само животът на момичето? — Махна с ръка към демона. — За питомеца си нищо не можеш да направиш — но за другите? Младежът ще умре — ако не е издъхнал вече. Какво, ще стоиш тук и ще се косиш само за това, което си изгубил?
Очите на мага блеснаха от гняв.
— По-полека — изръмжа тихо Л’орик. — Бил си войник — това поне си личи, — но си се покрил тук като жалък страхливец, докато другите се вдигнаха, обзети от блян за свобода. Няма да позволя да ме укорява такъв като тебе.
Баратол го изгледа за миг с тъмните си очи, после се обърна и тръгна към селото.
— Някой ще дойде — подхвърли през рамо, докато се отдалечаваше. — Да приготви мъртвите за погребение.
Нулис беше настанила подопечните си в някогашния хан. Измъкнали бяха нар от една от стаите за жената, а младежа с разпрания корем го бяха сложили на голямата маса в гостилницата. Над огнището вдигаше пара котел с вода, а Филиад вадеше с дълъг черпак натопени парцали и ги носеше на улисаната в работа старица семк.
Беше извадила отново вътрешностите, но засега сякаш не обръщаше внимание на пулсиращата слузеста купчина и беше заровила двете си длани дълбоко в коремната кухина.
— Мухи! — изсъска тя, щом Баратол влезе. — Тази проклета дупка е пълна с мъртви мухи!
— Няма да го спасиш — измърмори Баратол, отиде до прашасалия тезгях и сложи грамадната брадва отгоре, желязото тежко издрънча върху дървото. Почна да сваля металните ръкавици и погледна през рамо към Хайрит. — Тя роди ли?