— Да. Момиче. — Хайрит миеше ръцете си в леген, но кимна към малкото вързопче до гърдите на жената. — Вече суче. Лоша работа, ако ме питаш, ковачо. Лоша. Бебето излезе синьо. Само дето връвта не беше на възли и увита около врата му.
— И защо беше синьо?
— Беше ли? Още си е. Напанец ще да е бащата според мен.
— Майката как е?
— Ще живее. Не ми трябва Нулис. Знам как да почистя и зашия една рана. Че аз със Святата армия на Фалада на Хисар съм вървяла, видяла съм битки колкото щеш. И не малко рани съм чистила. — Изтръска водата от ръцете си и ги отри в мръсната си риза. — Ще изкара треска, разбира се, но ако я преживее, ще се оправи.
— Хайрит! — викна Нулис. — Ела тука и изплакни тия парцали! После ги хвърли пак във врялата вода — богове подземни, ще го изтърва — сърцето му спира.
Вратата се отвори рязко. Няколко глави се обърнаха и зяпнаха Л’орик, който бавно пристъпи вътре.
— Кой, в името на Гуглата, е пък тоя? — попита Хайрит.
— Върховен маг Л’орик — отвърна Баратол, докато смъкваше шлема си. — Беглец от Апокалипсиса.
Хайрит се изкиска злобно.
— Е, намерил си е най-доброто място! Добре си ни дошъл, Л’орик! Грабвай половницата с прах и чинията с пепел и сядай при нас! Фенар, стига си зяпал, иди намери Чаур ан’Урдан — убити коне има за рязане, няма защо да оставяме вълците да ги наядат.
Л’орик бавно се приближи до Нулис, която се бе навела над младежа на масата, тикаше парцали в дупката и ги вадеше — кръвта беше твърде много, нищо чудно, че сърцето спираше.
— Отдръпни се — каза Л’орик. — Не владея Висшия Денъл, но поне мога да почистя и затворя раната, и да премахна риска да забере.
— Твърде много кръв загуби — изсъска Нулис.
— Сигурно. Но поне ще дам възможност на сърцето да се оправи.
Нулис отстъпи.
— Както кажеш. Повече не мога да направя за него.
Баратол отиде зад тезгяха, наведе се пред един от дървените плотове и го дръпна рязко. Дървото се отпра и отвътре се показаха три прашасали делви. Той взе едната, изправи се и я сложи на тезгяха. Намери една половница, изтри я от прахта, после измъкна запушалката и я напълни догоре.
Всички го бяха зяпнали, освен Л’орик, който бе застанал над младежа и бе сложил ръце на гърдите му. Хайрит попита тихо, с глас, изпълнен с почитание:
— Това пък откъде се появи, ковачо?
— Старият Кулат го е скътал — отвърна Баратол. — Не мисля, че ще се върне да си го прибере.
— Какво е това, дето надушвам?
— Фаларски ром.
— Богове блажени, и долни, че и горни!
Всички тукашни изведнъж се струпаха около тезгяха. Нулис изръмжа и избута Филиад назад.
— Ти не — много си млад…
— Много млад ли? На двайсет и шест години съм!
— Ха! Двайсет и шест години! Не стигат да оцениш фаларския ром, пале дръгливо такова.
Баратол въздъхна.
— Не бъди алчна, Нулис. А и още две такива делви има долу на рафта. — Взе си чашата и се отдръпна. Филиад и Джелим се сдърлиха при тезгяха.
От среза на меча през корема на младежа беше останал само червен белег, плюс петната засъхваща кръв. Л’орик стоеше до него, отпуснал длани на гърдите му. След малко отвори очи и се отдръпна.
— Сърцето е силно… ще видим. Жената къде е?
— Ей там. Рана в рамото. Зашита е, но мога да гарантирам, че ще гнояса и сигурно ще я убие. Освен ако не направиш нещо.
Л’орик кимна.
— Името й е Сцилара. Младежа не го знам. — След това се намръщи. — Хеборик Призрачните ръце… — Потърка лицето си. — Щях да помисля, че… — После се обърна към Баратол. — Когато Трийч го избра за свой дестраянт, хм, имаше толкова… сила. Т’лан Имасс? Петима?
Баратол сви рамене.
— Самият аз не видях засадата. Имасс първо се появиха преди няколко месеца, после уж се бяха махнали. В края на краищата тук нямаше нищо, което да търсят. Дори мен.
— Слуги на Сакатия бог — каза Л’орик. — Необвързаните, от Върховен дом на Вериги. — Отиде при жената, която бе нарекъл Сцилара. — Боговете наистина са във война…
Баратол отпи на дълга глътка половината ром.
— Боговете, казваш.
— Треската вече шепти в нея — така няма да стане. — Магът затвори очи и взе да мърмори нещо шепнешком. След малко отстъпи и погледна Баратол. — Така става. Кръвта на смъртните се пролива. Невинен живот… унищожен. Дори тук, в тази прогнила дупка, жалкото ви селце, не можете да се скриете от мъката — тя ще ви споходи сама, ще споходи всички ни.
Баратол допи рома.
— Сега ще го търсиш ли момичето?
— И сам да я измъкна от Необвързаните? Не. Дори да знаех къде да търся, невъзможно е. Ходът на Кралицата на сънищата се провали — тя сигурно вече знае това. — Вдиша хрипливо и Баратол едва сега забеляза колко е изтощен. — Не — повтори той отчаяно. — Загубих питомеца си, но… — Поклати глава. — Все пак болка няма — с откъсването би трябвало да има болка, а… не разбирам…