— Върховен маг — проговори Баратол, — тук има свободни стаи. Отдъхни си. Ще пратя Хайрит да намери някаква храна, а Филиад може да се погрижи за коня ти. Изчакай тук, докато се върна.
Ковачът каза няколко думи на Хайрит, след което излезе от хана и се върна по западния път. Чаур, Фенар и Урдан сваляха седлата и такъмите от мъртвите коне.
— Чаур! Отдръпни се от оня… не, тука, насам, стой на място, проклет да си. Така. Не мърдай. — Конят на момичето. Като стигна до него, заобиколи предпазливо и заоглежда за някакви следи.
Чаур се засуети — едър мъж, но умът му беше като на малко дете. Поне да гледа кръв изобщо не се притесняваше.
Без да му обръща внимание, Баратол продължи да оглежда драскотините, браздите и разместените камъни и най-сетне намери отпечатък от малка стъпка, оставена само веднъж и странно извита на петата. От двете й страни — други отпечатъци, като от кости, но овързани тук-там с кожени каишки или парчета козина.
Така. Беше скочила от смъртоносно ранения кон, но още докато единият й крак бе докосвал земята, Т’лан Имасс я бяха хванали, бяха я повдигнали — несъмнено се беше съпротивлявала, но срещу такава нечовешка, неумолима сила се бе оказала безпомощна.
А след това Т’лан Имасс бяха изчезнали. Разпаднали се бяха на прах. Отнасяйки я по някакъв начин със себе си. Не мислеше, че това е възможно. И все пак… извън кръга не се виждаше никаква друга диря.
Отчаян, Баратол тръгна обратно към хана.
Зад него се чу протяжен вой и той се обърна.
— Всичко е наред, Чаур. Можеш да се заемеш с работата си.
Отвърна му бляскава усмивка.
Когато се върна, усети, че нещо се е променило. Селяните се бяха скупчили до стената зад тезгяха. Л’орик стоеше в средата на гостилницата с лице срещу ковача. Беше извадил меча си, с бляскаво бяло острие.
Заговори, без да откъсва от Баратол суровия си поглед:
— Току-що чух името ти.
Ковачът сви рамене.
Зла усмивка изкриви бледото лице на Л’орик.
— Сигурно целият този ром е развързал езиците им, или просто са забравили заповедта ти да пазят тези подробности в тайна.
— Никакви заповеди не съм давал — отвърна Баратол. — Тези хора не знаят нищо за външния свят и още по-малко ги интересува. Но като стана дума за рома… — Погледът му се плъзна към тълпата зад тезгяха, — Нулис, нещо остана ли?
Онемяла, тя кимна.
— Сложи го на тезгяха тогава — каза Баратол. — До брадвата ми става.
— Не съм глупак да те пусна да се доближиш до това оръжие — каза Л’орик и надигна меча.
— Зависи — отвърна Баратол. — От това дали се каниш да се биеш с мен, нали?
— Мога да се сетя за сто имена на такива, които на мое място не биха се поколебали.
Баратол повдигна вежди.
— Сто имена, казваш. И колко от тези имена все още са между живите?
Устните на Л’орик се свиха в тънка резка.
— Вярваш ли, че просто ей така съм си тръгнал от Ейрън преди толкова години, Върховен маг? — продължи Баратол. — Те ме преследваха. На косъм беше в една дълга битка в бяг от Ейрънския път до Карашимеш. Преди да оставя последния да се дави в собствената си кръв в крайпътния изкоп. Може и да знаеш името ми, може и да вярваш, че знаеш за престъплението ми… но не беше там. Онези, които бяха, са мъртви до един. Е, наистина ли държиш да поемеш тази ръкавица?
— Казват, че ти си отворил портите…
Баратол изсумтя и пристъпи към делвата, оставена от Нулис на тезгяха.
— Тъпо. На Т’лан Имасс не им трябват порти. — Вещицата семк намери празна чаша и я бутна по дървения плот. — О, да, отворих ги — когато побягнах навън, на най-бързия кон, който можах да намеря. По това време клането вече беше започнало.
— Но ти не остана, нали? Не си се бил, Баратол Мекхар! Гуглата да те вземе, човече, те въстанаха с твоето име!
— Толкова по-зле, че не помислиха първо да ме попитат — отвърна той с ръмжене, докато пълнеше чашата. — Хайде, прибери го този проклет меч, Върховен маг.
Л’орик се поколеба, после отпусна рамене и бавно прибра меча в ножницата.
— Прав си. Твърде уморен съм за това. Твърде стар съм. — Намръщи се, после отново се изправи. — Помислил си, че онези Т’лан Имасс са дошли за тебе, нали?
Баратол го изгледа над очукания ръб на чашата, без да отвърне нищо.
Л’орик прокара длан през косата си и се огледа, сякаш бе забравил къде е.
— Кълна се в костите на Гуглата, Нулис — рече с въздишка Баратол. — Намери, моля те, някой стол за тоя кучи син.