Сивата мъгла и ослепителните й сребристи петънца бавно се стопиха и изведнъж Фелисин Младша отново усети тялото си, острите камъни, жулещи коленете й, мириса на прах, на пот и на страх във въздуха. Гледки на хаос и смърт изпълваха ума й. Чувстваше се изтръпнала и единственото, което можеше да направи, беше да гледа, да запечата в ума си нещата наоколо. Пред нея мятани от слънцето островърхи копия се забиваха в скална стена, прорязана с цепнатини. Навети от ветровете купчини пясък почти скриваха някогашни широки стъпала, водещи нагоре сякаш в самата скала. По-близо — големите кокалчета на пръсти, бели под тънката набръчкана кожа на ръката, стиснала я над десния лакът, оголените изпънати сухожилия на китката издаваха звук като усукваща се стържеща кожа. Хватка, от която не можеше да се отскубне — изтощила се беше да го опитва. Близка и зловонна миризма на старо и гнило, и зримо от време на време — оплискано с кръв острие, широко близо до закривения връх и стесняващо се към увитата с кожа дръжка. Черен, лъскав като стъкло камък, изтънен и почти прозрачен по ръба.
Около нея стояха и други, още от ужасяващите Т’лан Имасс. Опръскани с кръв, някои — с липсващи или осакатени крайници, половината лице на единия беше отпрано — но това беше старо поражение, осъзна тя. Най-скорошната им битка, най-обикновена засада, не им беше струвала нищо.
Вятърът виеше скръбно по скалната стена. Фелисин бавно се надигна, отупа с длани набилите се в коленете й камъчета. „Те са мъртви. Всички са мъртви.“ Повтори си го още веднъж, и още, сякаш току-що бе открила думите — сякаш все още нищо не означаваха за нея, все още непонятен за нея език. „Всички мои приятели са мъртви.“ Какъв беше смисълът да ги изрича? Но ето, че се връщаха отново и отново, сякаш копнееха за отговор — какъвто и да е отговор.
До слуха й достигна нов звук. Стържене, идваше сякаш от стръмната скална фасада. Примига да махне щипещата пот от очите си и видя, че една от цепнатините сякаш се е разширила, с откършени като от кирка ръбове, и тъкмо оттам се появи изгърбената, превита на две фигура. Старец, облечен в жалки дрипи, целият покрит с прах. От разтворените язви по ръцете му течеше жълта слузеста гной.
Щом я видя, той падна на колене.
— Ти дойде! Те обещаха — та защо да лъжат? — Между думите му се чуваха тракащи звуци. — Ще те отведа, ето сега… ще видиш. Всичко е наред. Ти си в безопасност, дете, защото си избраницата.
— За какво говорите? — попита намръщено Фелисин и отново се опита да издърпа ръката си — този път успя, понеже ръката на немрящия я пусна, и тя залитна.
Старецът скочи да я задържи.
— Изтощена си — нищо чудно. Толкова правила бяха нарушени, за да бъдеш доведена тук…
Тя се отдръпна от него и се подпря с длан на огряната от слънцето каменна стена.
— Къде е това „тук“?
— Древен град, Избранице. Отдавна погребан, но скоро ще оживее отново. Аз съм само първият, призван тук, за да ти служи. Други ще дойдат — вече идат насам, защото и те са чули Шепотите. Виждаш ли, слабите са тези, които ги чуват, а те са, о, колко много, много са слабите. — Отново тракащите звуци — в устата му имаше камъчета.
Фелисин се извърна с гръб към стръмната стена и се загледа в каменистата пуста земя. Следи от стар път, следи от оран…
— Ние минахме през това… преди седмици! — Изгледа с гняв стареца. — Ти си ме върнал!
Той се усмихна, видяха се гнили зъби.
— Градът вече е твой, Избранице…
— Престани да ме наричаш така!
— Моля — ти беше доведена и в това довеждане беше пролята кръв — на теб се пада да придадеш смисъл на тази жертва…
— Жертва? Беше си убийство! Те убиха приятелите ми!
— Ще ти помогна да скърбиш, защото това е моята слабост, разбираш ли? Аз винаги скърбя — за самия себе си — заради пиенето, а жаждата никога не ме оставя. Слабост. Коленичи пред нея, дете. Превърни я нещо, достойно за почит. Няма смисъл да се бориш — тъгата на света е много по-могъща, отколкото можеш да се надяваш, че ти ще си някога, и точно това трябва да разбереш.
— Искам да си ида.
— Невъзможно. Необвързаните те доставиха. Къде би могла да идеш, дори да можеше? Ние сме на много и много левги от където и да било. — Засмука камъчетата в устата си, преглътна слюнката и продължи: — Сигурно нямаш храна. Нито вода. Моля те, Избранице, един храм те очаква в погребания град — толкова дълго се трудих, толкова усилно, за да го приготвя за теб. Там има храна и вода. И скоро ще има още слуги, всички ще копнеят да задоволят всяко твое желание — приемеш ли това, в което си се превърнала. — Замълча отново, усмихна се и тя видя камъчетата — черни, лъскави, бяха поне три, всяко колкото кокалче от пръст. — Скоро ще разбереш в какво си се превърнала — във водачка на най-великия култ на Седемте града и той ще се разнесе, над всяко море и всеки океан — и ще завладее света…