— Апсалар.
— Тя е мъртва! — вресна Кърдъл. После се обърна към Апсалар. — Знаех си, че си призрак!
— Наречена съм на Господарката на крадците. Не съм нея по плът.
— Май не лъже — каза Телораст на Кърдъл. — Ако помниш, Апсалар изобщо не приличаше на тази. Истинската Апсалар беше Имасс, или почти Имасс. И не беше много дружелюбна…
— Защото ти й обра храмовата хазна — отвърна Кърдъл, вихреше се на малки прашни облачета.
— Още преди това. Определено недружелюбна, докато тази Апсалар, тази тук, е мила. Сърцето й се пръска от топлина и щедрост…
— Хайде стига — прекъсна ги Апсалар и отново се обърна към портата. — Както споменах, тази порта води към Джен’раб… за мен. За вас двете, разбира се, като нищо може да води към Царството на Гуглата. Не поемам отговорност за това, ако се озовете пред Портата на смъртта.
— Царството на Гуглата? Портата на смъртта? — Телораст започна да се мести насам-натам — доста странно движение: Апсалар със закъснение осъзна, че трябва да е крачене, макар че призракът беше затънал отчасти в земята и по-скоро приличаше на оране. — Това не ни плаши. Ние сме твърде силни. Твърде мъдри. Твърде хитри.
— Ние бяхме велики магове някога — каза Кърдъл. — Некроманти, Бродници на духа. Чародеи. Владетели на Мрачни замъци. Господари на Хилядата лабиринта…
— Господарки, Кърдъл. Господарки на Хилядата лабиринта.
— Да, Телораст. Господарки, разбира се! Чаровни господарки, отпуснати, знойни, усмихващи се превзето понякога…
Апсалар тръгна през портата.
Стъпи върху натрошена зидария в основите на срутена стена. Нощният въздух беше студен, звездите — рязко очертани в небето.
— … и даже Каллор трепереше от страх пред нас, не е ли вярно, Телораст?
— О, да, трепереше.
Апсалар въздъхна и каза:
— Избегнали сте царството на Гуглата, виждам.
— Драскаха там някакви непохватни ръчици. — Кърдъл изсумтя. — Бяхме прекалено бързи.
— Както винаги — добави Телораст. — Що за място е това? Всичко е срутено…
Кърдъл се изкатери на стената.
— Не, грешиш, Телораст, както обикновено. Виждам сгради по-натам. Осветени прозорци. Самият въздух гъмжи от живот.
— Това е Джен’раб — каза Апсалар. — Древният център на града, който е рухнал преди много време, от собствената си тежест.
— Както се полага на всички градове рано или късно — отбеляза Телораст, докато се опитваше да вдигне парче тухла. Но ръката й безпомощно се хлъзна през него. — О, ние сме съвсем безполезни в това селение.
Кърдъл изгледа отгоре спътницата си.
— Трябват ни тела…
— Казах ви вече…
— Не бой се, Апсалар — отвърна благо Кърдъл. — Няма да те оскърбим прекомерно. Телата не е нужно да са разумни, в края на краищата.
— Има ли тук същества като Хрътките? — попита Телораст.
— Хрътките са разумни, тъпачко! — изсумтя Кърдъл.
— Но са тъпи!
— Не чак толкова тъпи, че да се хванат на хитрините ни, нали?
— А имбрюли има ли тука? Стантари? Лутури — тука лутури има ли? Онези люспестите, с дългите опашки, дето хващат, с очи, като очите на прилепи пурлит…
— Няма — отвърна Апсалар. — Такива същества тука няма. — Намръщи се. — Тези, дето ги спомена, са от Старвалд Демелайн.
За миг двата призрака се смълчаха, после Кърдъл излази по стената, докато призрачното й лице не се озова срещу Апсалар.
— Наистина? Виж, това вече е странно съвпадение…
— Но все пак говорите езика на Тайст Андий.
— Тъй ли? Хм, това е още по-странно.
— Изумително — съгласи се Телораст. — Ние, хм, решихме, че това е езикът, който ти говориш. Родният ти език, в смисъл.
— Защо? Аз не съм Тайст Андий.
— О, не си, разбира се. Е, слава на Бездната, че това поне се изясни. Оттук къде отиваме?
Апсалар помисли за миг.
— Предлагам двете да останете тук. Тази нощ трябва да свърша някои задачи, а не са подходящи за компания.
— Крадешком ти се иска, нали — прошепна Телораст, беше се присвила. — Виждаме го ние това, знаеш ли. Нещо от крадците има у тебе. Сродни души сме трите, мисля. Крадла, да, и нещо по-тъмно, може би.
— Разбира се, че по-тъмно — каза Кърдъл от стената. — Слуга е на Сенкотрон, Покровителя на убийците. Кръв ще се пролива тази нощ и ще я пролива нашата смъртна спътница. Убийца е тя, трябваше да го разберем, след като сме срещали безброй убийци. Само я виж, Телораст, смъртоносни оръжия носи по себе си…
— И мирише на вкиснало вино.
— Стойте тука — каза Апсалар. — И двете.
— А ако не искаме? — попита Телораст.
— Тогава ще съобщя на Котильон, че сте избягали, и той ще прати Хрътките по дирите ви.