— Ти си луд — викна Фелисин.
— Шепотите не лъжат. — Той посегна към нея и тя се дръпна от лъскавата, покрита с гнойни пъпки ръка. — А, имаше чума, да. Полиел, самата богиня, тя се поклони пред Окования — както сме длъжни да сторим всички, дори и ти — и едва тогава ще добиеш полагащата ти се власт. Чумата. Тя взе мнозина, остави цели градове пълни с почернели трупове — но други оцеляха, заради Шепотите, и бяхме белязани — с циреи, с изкривени крайници и със слепота. При някои бяха езиците — изгниха и опадаха и те останаха неми. При други ушите закървиха и всякакъв звук си отиде от техния свят. Разбираш ли? Те имаха слабост, а Окованият — той показа как слабостта се превръща в сила. Усещам ги, защото съм първият. Твоят сенешал. Усещам ги. Те идат!
Тя не откъсваше очи от ужасната му ръка. След миг той я дръпна и цъкна с език.
— Моля, последвай ме. Нека ти покажа всичко, което съм направил.
Фелисин вдигна ръце към лицето си. Не разбираше. Всичко това беше безсмислено. Лудост някаква.
— Как се казваш? — попита тихо.
— Кулат.
— А моето име… какво е?
Той се поклони.
— Те не разбраха. Никой не го разбра. Апокалипсисът… той не е просто война, не е просто въстание. Той е опустошение. Не просто на земята — това е само последствие, разбираш ли? Апокалипсисът е на духа. На сломения, прекършен дух, роб на собствената си слабост. Само такава изтерзана душа може да нанесе разруха и гибел на земята и на всичко, което живее по нея. Трябва да умрем отвътре, за да убием всичко, което е отвън. Едва тогава, едва след като смъртта вземе всинца ни, едва тогава ще намерим спасение. — Поклони се по-ниско. — Ти си Ша’ик Преродената, Избраната за Ръка на Апокалипсиса.
— Промяна на плановете — измърмори Искарал Пъст, докато ситнеше привидно без ясна цел и посока ту към светлината на огъня, ту навън. — Виж! — изсъска. — Махна се, мръсната му крава! Няколко си там чудовищни сенки в нощта и — пуф! Само паяци, изпокриха се във всяка дупчица и пролука. Жалка страхливка. Мисля си, Трелл, че трябва да бягаме. Да бягаме, да. Ти натам, а аз — насам — в смисъл, точно зад тебе ще съм, разбира се, защо да те оставям тепърва? Дори и с тези неща на пътя… — Замълча, поскубна нервно косата си и отново заситни напред-назад. — Но защо пък да се тревожа? Не бях ли верен? Полезен? Гениален, както винаги? Тогава защо все пак са тук?
Маппо извади от торбата си боздуган.
— Не виждам нищо. И чувам само теб, Върховни жрецо. Кой е дошъл?
— Да съм казал, че е дошло нещо?
— Каза, да.
— Какво да направя, ако си си изгубил ума? Но защо, това искам да разбера, защо? Не ни трябва компания. Пък и човек би си помислил, че това ще е последното място, където искат да са, ако това, което надушвам, е същото, което надушвам, а нямаше да надушвам това, което надушвам, ако нямаше нещо, което да мирише, нали? — Замълча и кривна глава. — Каква е тая миризма? Все едно, докъде бях стигнал? А, да, да си представиш непредставимото, а непредставимото е представата, че Сенкотрон всъщност си е съвсем с ума. Абсурд, знам. Все едно, ако е това, то тогава той знае какво прави. Има си причини — разумни причини.
— Искарал Пъст — каза Маппо. — В опасност ли сме?
— Гуглата да е имал някога по-добри дни? Естествено, че сме в опасност, тъп глупако — о, такива мнения трябва да пазя за себе си. Я да видим! Опасност ли? Ха! Ха-ха, приятелю, не, естествено. Ха-ха. Ха. О, ето ги…
От тъмното изникнаха огромни туловища. Червени като въглени очи от едната страна, злокобно зелени от другата, после — още два чифта, единият златист, другият — тъмномеден. Смълчани, изгърбени и смъртно опасни.
Хрътките на Сянка.
Някъде далече в пустинята самотен вълк или койот нададе вой, сякаш беше подушил воня от самата Бездна. Дори щурците се бяха смълчали.
Треллът настръхна. Вече и той можеше да надуши миризмата на ужасните същества. Кисела, отровна. Връхлетяха го болезнени спомени.
— Какво искат те от нас, Върховни жрецо?
— Млъкни… трябва да помисля.
— Няма нужда да се тормозиш — чу се нов глас от тъмното. Маппо се обърна и видя как някакъв мъж пристъпи в кръга от светлината на огъня. Загърнат в сиво наметало, висок, иначе невзрачен. — Те просто… си минават оттук.
Лицето на Искарал грейна от фалшива радост, макар в същото време той да потръпна.
— А, Котильон… нима не виждаш? Постигнах всичко, което Сенкотрон поиска от мен…