— Живот, смърт, мрак, светлина, сянка… възможно е, но дори и това като че ли е много сбит подбор. Какво да кажем например за времето? Минало, настояще, бъдеще? Какво да кажем за порива и делото? Звука, тишината? Или последните две са само по-дребни аспекти въздух? Времето принадлежи ли на светлината? Или е само една точка, някъде между светлина и мрак, но все пак различима от сянка? Какво да кажем за вяра и отрицание? Разбираш ли вече потенциалната сложност на отношенията, Маппо?
— Стига изобщо да съществуват извън идеята в понятията.
— Вярно. И все пак може би са нужни единствено понятията, ако предназначението на елементите е да придадат форма и смисъл на всичко, което ни обкръжава отвън, и всичко, което ни насочва отвътре.
Маппо се отпусна на лакът.
— И значи вие сте се опитали да овладеете такава сила? — Зяпна Котильон, зачуден дали дори един бог е способен на такава самозаблуда, на такава амбиция. „А са започнали търсенето си много преди да станат богове…“ — Признавам, че се надявам двамата със Сенкотрон да се провалите — това, което описваш, не бива да попада в ничии ръце, нито на бог, нито на смъртен. Оставете го на Азат…
— Така щяхме и да направим, ако не бяхме разбрали, че контролът на Азат поддава. Безименните, подозирам, са осъзнали същото и затова са отчаяни. Уви, убеден съм, че последното им решение, ако не друго, още повече ще наклони Азатите към хаос и разруха. — Кимна към Искарал Пъст, който клечеше наблизо и си мърмореше нещо. — Оттук и нашето решение да се… намесим. Твърде късно, за жалост, за да предотвратим освобождаването на Дежим Небрал и самата засада. Но… ти си жив, Трелл.
„И тъй, Котильон, в стремежа си да станете господари на Азат накрая сте се оказали техни слуги. Поривът срещу делото…“
— Да се вдигне проклятието над Икариум. — Маппо поклати глава. — Необичайно предложение, Котильон. Чувствам се разкъсан между съмнение и надежда. — Кисела усмивка. — А, започвам да разбирам как само понятията са достатъчни.
— Икариум е заслужил края на това изтезание каза богът. — Нали?
— Какво трябва да направя?
— Засега прави това, което правиш — следвай приятеля си. Дръж тази диря, Маппо. Предстои сливане, от такава величина, че ще е невъобразимо за чийто и да било ум. Боговете, изглежда, не съзнават стръмната пропаст, към чийто ръб се приближават, и да, понякога и аз се оказвам един от тях.
— Не изглеждаш такъв.
— Е, добре, може би безпомощен е по-точно. Тъй или иначе, двамата с теб ще поговорим пак. Засега не се съмнявай, че си необходим. За нас, за всички смъртни и над всичко — за Икариум. — Остави чая на земята и се изправи.
Маппо чу как и Хрътките се надигат в тъмното.
— Зная, че не е нужно да казвам това — рече богът, — но все едно, ще го кажа. Не губи надеждата си, Маппо. За това нещо отчаянието е най-големият ти враг. Когато дойде часът да застанеш между Икариум и всичко, към което се стремят Безименните… е, вярвам, че няма да се провалиш.
Котильон закрачи в тъмното, Хрътките застъпваха безшумно след него. Маппо се обърна към Искарал Пъст. И срещна две втренчени в него очи.
— Върховни жрецо — промълви Маппо, — смяташ ли да ме придружиш в моя път?
— Уви, не мога. — Далхониецът извърна поглед. — Треллът се е побъркал! Ще се провали! Разбира се, че ще се провали! Пиши го умрял, ах, не мога да понеса да го погледна дори. Всичкото церене на Могора — за нищо! Пълна загуба! — Искарал Пъст се почеса по челото, после скочи. — Твърде много не по-маловажни задачи ме чакат, Маппо Рънт. Не, засега пътищата ни с тебе ще се разделят, но все пак редом един до друг, към славата! Както каза Котильон, ти няма да се провалиш. Аз също. Победата ще е наша! — Вдигна кокалест пръст и го размаха към нощното небе. После се присви. — Богове подземни, обречени сме.
Последва кикот. Могора се беше появила, с наръч дърва, нарязани и насечени като от майстор дървар. Хвърли ги до огъня.
— Я разбъркай малко жарта, скъпи ми жалък съпруже.
— Не можеш да ме командваш, вещице дърта! Разбъркай си я сама! Точно сега ме чакат много по-съдбовни дела!
— Например!
— Ъъъ, като за начало… отивам да пикая.
13.