А в пищния и многогласен хоротекваше въпросът пак и пак —Защо? Но точно тук на истината взоранамира повод за почуда.Че питаше въпросът не защоумрял е този, нито от какво,не търсеше въпросът оправдание.
Че във въртопа бесен на живота,сред тези хора нямаше един,за който сбирането да не бешесамотно ехо отпредишните им същности.И те се питаха, отново и отново:Защо сме тук?
Умрелият — той име нямаше,а всички имена, лице той нямаше,а всичките лица на тези,които бяха се събрали,и тъй научихме с рояка наосите в жадната им сластда жилят в сетния си час,
че мъртвите сме всъщност ние,и всички сбрани в ум незримстояха или пък седяха, мъж,жена и воин, кралица или шут,в покоя на блаженството пияно,отдадени на сетна мисълза всичко, вече преживяно.
„Сбиране при извора“
Фишер кел Тат
Макар и с четири нови колелета, каляската на Тригали си беше разнебитена жалка развалина. Два от конете бяха умрели при падането. Трима от съдружниците бяха премазани, а четвъртият си беше прекършил врата. Карполан Демесанд седеше на сгъваемо походно столче, с увита с оцапани с кръв парцали глава, отпиваше от билковия чай и потръпваше.
Бяха напуснали лабиринта на Омтоуз Феллак на Ганат и сега ги заобикаляше познатата пустиня, камънаците и голите хълмове на Седемте града. Слънцето наближаваше зенита зад облачния саван. Миризма на дъжд лъхаше в необичайно влажния въздух. Насекоми кръжаха на гъсти рояци над главите им.
— Това идва с раждането на вътрешното море — каза Ганат.
Паран я погледна през рамо и отново се залови със стягането на подпругата — животното се беше научило да задържа дъха си, да издува гръдния си кош в усилието си да я държи хлабава, сигурно се надяваше Паран да се смъкне от гърба му в някой съвършено неподходящ момент. Конете бяха неохотни спътници на човека във всички негови палави приключения и бедствени авантюри — Паран чувстваше, че не може да му се сърди за оправдано придобитата войнственост.
— Ганат, знаеш ли къде точно се намираме?
— Тази долина води към морето Рараку, отвъд вътрешния хребет. А на изток, през един рядко използван проход — към град Г’данисбан. — Тя се поколеба за миг, след което добави: — Отдавна не съм стигала толкова далече на изток… толкова близо до градовете на вашата раса.
— Г’данисбан. Е, ще ми трябва продоволствие.
Тя се обърна към него.
— Ти изпълни задачата си, Господарю на Колодата. Дераготите са пуснати, д’айвърсът Дежим Небрал, ловецът, вече е жертвата. Връщаш ли се вече в Даруджистан?
— Не, уви — отвърна той.
— Сигурно има още сили, които искаш да пуснеш на света?
Остротата в тона й го накара да се обърне.
— Не, стига да мога да го избегна, Ганат. А ти накъде ще тръгнеш сега?
— На запад.
— А, да. Да поправиш щетата, нанесена на онзи твой ритуал. Всъщност какво затваря той?
— Една небесна цитадела на К’Чаин Че’Малле. И… други неща.
„Небесна цитадела? Богове подземни!“
— Откъде е дошла тя?
— Лабиринт, предполагам.
Знаеше много повече, заподозря Паран, но реши да не настоява. Донамести седлото и рече:
— Благодаря ти, че ни придружи, Ганат. Нямаше да оцелеем без тебе.
— Може някой ден да те помоля за услуга в отплата.
— Съгласен. — Издърпа нещо дълго, увито в плат, закачено на седлото, и го занесе на Карполан Демесанд. — Върховен маг.
Дебелият мъж вдигна очи.
— А, възнаграждението ни.
— За оказаните услуги. Искаш ли да го развия?
— В името на Гуглата, не, Гъноуз Паран — магията е единственото, което още държи черепа ми цял. Дори в ножницата и увит, както е сега този меч, усещам ентропията в него.
— Да, неприятно оръжие.
— Все едно, остава да се свърши още нещо. — Карполан махна с ръка и една от съдружничките парду се приближи и взе грижливо увития меч отатарал, принадлежал някога на адюнкта Лорн. Отнесе го малко встрани, сложи то внимателно на земята и се отдалечи. След нея дойде друг съдружник, носеше огромен боздуган. Застана над увитото оръжие и замахна с боздугана. Още веднъж и още веднъж. Всеки удар разбиваше острието отатарал на все по-малки и по-малки късове. Тежко задъхан, мъжът се отдръпна и погледна Карполан Демесанд.
А той отново се обърна към Паран.
— Вземи своя къс, Господарю на Колодата.
— Благодаря — отвърна малазанецът и се приближи. Наведе се, дръпна накъсаната кожа, зяпна натрошените парчета ръждив метал, после си избра късче, дълго колкото показалеца му и не много по-дебело. Уви го грижливо в парче кожа, след което го пъхна в кесията на колана си. Изправи се и се върна при Върховния маг.