Карполан Демесанд въздъхна и бавно стана от столчето.
— Е, време е да се прибираме у дома.
— Желая ви лек и безопасен път, Върховен маг — каза Паран и се поклони.
Дебелият мъж понечи да се усмихне, но беше толкова изнемощял, че не успя. Подкрепян от един от съдружниците, бавно закрачи към впряга.
— Моли се да не срещне неприятни противници из лабиринтите — тихо промълви Ганат.
Паран отиде при коня си, отпусна ръце на седлото и се обърна към нея.
— Това е война. Древни сили ще се намесят. Вече са намесени. Т’лан Имасс може и да вярват, че са унищожили расата на Джагът, но явно не е така. Ето, ти си тук, а има и други, нали?
Тя сви рамене.
Зад тях отекна разкъсващият звук на разтварящ се лабиринт. Изплющяха поводи, после — тропот на колелета.
— Ганат…
— Джагът не се интересуват от война.
Паран я гледа няколко мига замислено, после кимна. Пъхна стъпало в стремето, качи се на седлото и хвана юздите.
— Също като теб, чувствам се много далече от дома. Сбогом и лек път, Ганат.
— И на теб, Господарю на Колодата.
Паран пое на изток, покрай долината. Реката, прорязвала някога тази земя, отдавна беше пресъхнала, макар лъкатушещият път на руслото й да личеше добре, с купчините храсти и кривите изсъхнали дървета, струпани там, където са били последните вирове, стари бродове и плитчини, запълнени с наносен пясък покрай речните запои. След около левга долината се разшири — разядени скали на север и дълги полегати сипеи на юг. Право напред личеше тясна пътека, изкачваща се между дълбоки и тесни дерета, изровени от порои.
Щом стигна до нея, Паран слезе от коня и го поведе нагоре. Следобедният зной се усилваше, още по-душен заради необичайната влага. Далече на запад, сигурно над морето Рараку, се трупаха тежки облаци. Докато стигне билото, облаците вече бяха погълнали слънцето и ветрецът, лъхащ в гърба му, носеше сладкото обещание за дъжд.
Пред очите му се откри гледка далече на изток, над полегати хълмове с била, осеяни със стада домашни кози. Пътеката водеше към път, който цепеше на север и на юг покрай равнината; на юг възвиваше леко на изток към далечно петно пушек и прах, което трябваше да е Г’данисбан.
Той яхна коня и го подкара в лек галоп.
Скоро стигна до първата пастирска колиба, изгорена и изтърбушена, козите вече се сбираха около нея, доведени единствено от навика в края на деня. Не забеляза явни следи от гробове, а не изпитваше охота да рови из развалините. Чумата, тихият, невидим лъх на Сивата богиня. Сигурно и градът напред по пътя му издъхваше в хватката на този ужас.
Първите капки дъжд заудряха по гърба му и след миг пороят връхлетя с шумен плясък. Каменистата пътека стана измамно хлъзгава и го принуди да забави коня в предпазлив тръс. Смален до десетина крачки във всички посоки, светът сякаш се стопи зад сребриста стена. Топла вода потече под дрехите му. Паран придърпа над главата си качулката на опърпаната войнишка пелерина и се присви под камшиците на дъжда.
Скоро пътеката се превърна в поток, кална вода се разля по камънаците. Конят забави, но продължиха упорито напред. Между два ниски хълма пътеката се разля в плитко езеро, а пред Паран се изправиха двама войници.
Ръка в метална ръкавица се пресегна да хване юздите на коня.
— В грешна посока си тръгнал, странниче — изръмжа първият на малазански.
Другият държеше арбалет — но не беше зареден. И се обади изпод качулката си:
— Тази пелерина плячка ли е? Смъкнал си я от трупа на малазански войник, а?
— Не — отвърна Паран. — Зачислена ми е, както вашите пелерини, войник. — По-напред, както успя да зърне през затихналия за малко порой, имаше лагер. Два, може би три легиона, палатките бяха накацали по склоновете под ниския свод от дим от гаснещите в дъжда готварски огньове. А още по-нататък се издигаха крепостните стени на Г’данисбан. — Кой командва тази армия?
Този с арбалета отвърна:
— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на няколко въпроса?
Дезертьор ли си?
„Хм, формално погледнато, да. Но пък, от друга страна, уж съм умрял.“
— Искам да говоря с командващия ви офицер.
— Нямаш голям избор засега. Слизай от коня. Арестуваме те по подозрение в дезертьорство.
Паран се смъкна от седлото.
— Добре. Сега ще ми кажете ли чия е тази армия?
— Момчето да те бутне дано. Пленник си на Воинството на Едноръкия.
Въпреки всички външни белези Паран бавно осъзна, че това не е обсада. Няколко роти държаха пътищата, водещи към Г’данисбан, а самият лагер образуваше полукръгов кордон покрай северната и западната му страни, нямаше постове на по-близо от четиристотин крачки от неохраняваните градски стени.