Единият войник поведе коня му към временните конюшни, а другият подкара Паран по пътеките между подгизналите войнишки палатки. Наоколо се движеха хора, загърнати в наметала, но никой не носеше бойно снаряжение.
Влязоха в една офицерска палатка.
— Капитане — каза войникът и смъкна качулката си. — Хванахме този, опитваше се да влезе в Г’данисбан по пътя за Рараку. Носи малазанска военна пелерина. Смятаме, че е дезертьор, вероятно от Четиринадесета на адюнктата.
Жената, към която се обърна, лежеше на гръб на походно легло, изпънато успоредно на задната стена. Беше светлокожа, с дребничко лице, обкръжено от буйна дълга рижа коса. Изви глава да погледне войника и Паран, помълча, после отново заби поглед в капещото платно над себе си.
— Отведи го в склада — имаме склад, нали? А, и му вземи данните — коя част, кой легион и прочие. За да го отбележат някъде, преди да го екзекутират. Разкарайте се и двамата, всичко накапахте.
— Един момент, капитане — обади се Паран. — Искам да говоря с Върховния юмрук.
— Невъзможно, а и не помня да съм ти давала разрешение да говориш. Изтръгни му ноктите заради това, Футгар, ясно? Като му дойде времето, разбира се.
Преди години Паран щеше да… нищо нямаше да направи. Подчиняваше се на правилниците, писани, както и неписани. Щеше просто да изчака момента. Но целият беше прогизнал и имаше ужасна нужда от гореща баня. Беше уморен. А и веднъж беше минал през нещо подобно — отдавна, на един далечен континент. Онова тогава беше със сержант, разбира се — същата рижа коса, но мустаци под носа — все пак приликата беше налице, като мушването на нож на убиец.
Войникът, Футгар, стоеше вляво от него, на половин крачка по-назад. Паран просто отстъпи вдясно и натресе левия си лакът в лицето му. Счупи му носа. Мъжът се смъкна на пода като чувал с дини.
Капитанът скочи и дори успя да се изправи, когато Паран пристъпи крачка напред и я удари здраво, кокалчетата на пръстите му изпукаха в челюстта й. Тя подбели очи, срина се на леглото и дървените му крака изпращяха.
Паран разтри изтръпналата си ръка и се огледа. Футгар лежеше неподвижно, капитанката също. Проливният дъжд отвън трябваше да е заглушил всякакъв шум от краткия бой.
Пристъпи до походния куфар на капитана. Беше отключен. Вдигна капака и зарови из дрехите. Бързо събра достатъчно подходящ материал, за да им запуши устата и да ги върже. Издърпа Футгар по-навътре от входа, прибра ножа му за ядене, отличителния му знак и един нож за кормене кетра, с широко острие, след това смъкна оръжейния му колан. Смачка един парцал да му запуши устата, после се наведе да провери дали през счупения нос влиза достатъчно въздух. „Не стига.“ Остави това за момент, стегна здраво китките и глезените му и с един дълъг ремък ги върза на гърба му. След това стегна с друг ремък главата му през устата, като остави достатъчно място за дишане, но недостатъчно, за да може езикът да се движи. Щеше да може да ръмжи, но нищо повече.
По същия начин върза капитана, като този път натика топката плат и я върза с ивица, отпрана от една от чистите й ризи. Накрая върза и двамата от двете страни на леглото, а него — за централния стълб на палатката, за да не се чува много скимтенето им отвън — надяваше се, че това ще му даде достатъчно време. Доволен се огледа за последно и излезе.
Намери главната улица и тръгна към голямата командна шатра в центъра на лагера. Подминаваха го войници, без да му обръщат внимание. Това беше Воинството на Едноръкия, но все още не беше зърнал нито едно познато лице, което не беше особено изненадващо — беше командвал Подпалвачите на мостове, а Мостоваците вече ги нямаше. Повечето от тези войници бяха новодошли в армията, привлечени от гарнизоните в Пейл, Дженабарис и Натилог. След Панионската война. Все пак очакваше да намери поне някой от първоначалната сила, минала в марш по целия път до Корал, някой, който да е участвал в онази опустошителна битка.
Пред командната шатра на Дужек стояха на пост четирима войници. Наблизо се виждаше пети, държеше юздите на оплискан с кал кон.
Паран се приближи, приковал очи в конника. Познат — намерил беше онова, което търсеше. Конен съгледвач… но като че ли беше служил в армията на Каладън Бруд „Макар че може и да греша. А как се казваше?“
Войникът го изгледа съсредоточено със светлокафявите си очи. Изпод сянката на качулката лицето за миг светна, щом го позна, след това усмивката се замени с объркване. Съгледвачът изправи гръб и отдаде чест.
Паран поклати глава, но вече бе късно. Четиримата на пост също застанаха мирно. Той отвърна на поздрава с вяло махване с ръка и пристъпи пред конника.