— Войник, познаваш ли ме? Отговори ми тихо, моля те.
Отсечено кимване.
— Капитан Гъноуз Паран. Не забравям лица и имена, сър, но чухме, че сте…
— Да, точно така е. Името ти?
— Хърлочъл.
— Сега си спомних. Действаше като хроникьор по едно време, нали?
Той сви рамене.
— Записвам си разни неща, да, сър. Какво търсите тук?
— Трябва да говоря с Дужек.
Хърлочъл хвърли поглед към стражите, после се намръщи.
— Елате с мен, сър. Не им обръщайте внимание, съвсем нови са и не познават всички офицери.
Хърлочъл поведе коня и Паран тръгна с него по близката страничка улица. Спряха.
— Хърлочъл, защо шатрата на Дужек се пази от новобранци? Това е пълна глупост. Какво се е случило тук и защо сте на лагер извън Г’данисбан?
— Зле си изпатихме, сър. От чумата, нали разбирате — лечителите на легиона я задържат от нас, но какво причини на Седемте града… богове, капитане, труповете са десетки хиляди. Може би стотици хиляди. Всеки град. Всяко село. Придружаваше ни Златен морант, разбирате ли, ренегат някакъв. Все едно, в Г’данисбан има един храм. Великият храм на Полиел, и мръсният вятър идва точно оттам, и става все по-силен. — Хърлочъл замълча и отри дъжда от очите си.
— И Дужек реши да удари право в ядрото, така ли?
— Да, сър.
— Продължавай, Хърлочъл.
— Пристигнахме преди месец и Върховният юмрук сформира роти от ветераните си, със Златния морант. Планираха щурм срещу проклетия храм. Очакваха най-малкото някоя Върховна жрица или нещо такова, но бяха готови за това. Това, което никой не предвиди обаче, беше самата Сива богиня.
Очите на Паран се разшириха.
— И тя отвърна на удара?
— Повечето, сър, освен Златния морант. Но… всички са болни, сър. Чумата ги е хванала и все още са живи само благодарение на лечителите… само че те губят битката. Та ето ни тук. Затънали в това скапано място и нито един истински шибан офицер, който наистина да поеме командването и да вземе решение. — Хърлочъл помълча за миг, след което добави колебливо: — Освен ако не сте дошли за това, капитане. Искрено се надявам да е така.
Паран извърна очи.
— Аз официално съм мъртъв, съгледвач. Дужек ни изхвърли от армията, мен самия и още няколко други…
— Подпалвачите на мостове.
— Да.
— Е, сър, ако някой си е заслужил дните под сладкото слънце…
Паран се намръщи.
— Да, сигурен съм, че има слънце някъде наоколо. Все едно, трудно мога да поема командването — освен това съм само капитан…
— С абсолютно старшинство, сър. Дужек отведе офицерите си с него — те бяха ветераните в края на краищата. Тъй че тук имаме близо десет хиляди войници в лагера, а най-близкото нещо до командир е капитан Суиткрийк, която е фаларийска принцеса, ако можете да го повярвате.
— С рижа коса?
— Буйна и рижа, да, и хубаво личице…
— С подута челюст. Срещнахме се.
— Подута челюст?
— Срещата не беше много учтива. — Паран все пак се поколеба, после изруга и кимна. — Добре. Ще запазя ранга капитан… със старшинство. Но ми трябва ново име…
— Капитан Кайндли, сър.
— Кайндли?
— Старите кучета говорят за него, както бабите говорят за чудовища на хлапетата, за да слушат, сър. Никой тук не го е срещал — поне никой, който да не е с треска и почти обезумял.
— Е, и къде беше назначен последно Кайндли?
— Четиринайсета, сър. Армията на адюнктата, западно от Рараку. Вие от коя посока дойдохте?
— От запад.
— Чакайте да помисля. Ще се направя, че съм ви познал. Никой нищо не знае за мен, знаят само, че Върховният юмрук ме използва за вестоносец.
— Но защо съм позволил двама войници да ме арестуват, щом е трябвало да поема командването?
— Така ли? Ами… може би сте искали да проверите как поддържаме дисциплината.
— Добре. Още един въпрос, Хърлочъл. Защо не си вече с Каладън Бруд на Дженабакъз?
— Съюзът се разпадна, сър, скоро след като Тайст Андий се настаниха в Черен Корал. Ривите се върнаха в равнините, баргастите — по хълмовете си. Пурпурната гвардия тръгна на север и просто изчезна — никой не знае къде са отишли. Когато Едноръкия тръгна, хм, изглеждаше, че просто са заминали някъде на по-интересно.
— Съжаления?
— С всеки удар на сърцето, сър. — Хърлочъл се намръщи. — Капитан Суиткрийк е с подута челюст, тъй ли?
— Аз я ударих. И още един войник, Футгар. Вързани са в палатката на капитана. Може да са се освободили вече.
Мъжът се ухили, но усмивката му не беше много приятна.
— Капитане, вие сте приспали с удар фаларийска принцеса — идеално. Напълно съвпада с онова, което са чували за Кайндли. Гениално!
Паран примига и се потърка по брадичката. „Богове подземни, защо все така ми върви с царствени особи?“