Бавно се измъкна от скрития храм и видя тътрещата се по пътя колона окаяни фигури. Спусна се по прашния каменист склон и стигна на петнадесетина крачки, преди някой да я забележи. Нещо странно имаше в този миг на срещата, взиращите се един в друг оцелели, разпознаването, примесено с тъга. Не размениха много думи.
Лостара Юил продължи с войниците в похода им. Скоро крачеше до капитан Фарадан Сорт, която й разказа едно друго за Ю’Гатан.
— Вашият Юмрук, Тене Баралта, беше на ръба на смъртта — ако не в плът, то духом. Беше изгубил едната си ръка — изгоряла невъзвратимо — имаше и други щети… на лицето. Мисля, че беше суетен мъж.
— Че как иначе с тая проклета мазна брада! — изсумтя Лостара. Замисли се за Тене Баралта. Никога не го беше харесвала особено. Не просто суетен. Честно казано, може би и малко страхливец, въпреки цялата си войнственост и надутост. Спомни си как беше повел изтеглянето, след като тя уби старата Ша’ик, и жаждата му да се възползва от всеки успех, докато танцуваха на ръба на поражението. Някаква садистична жилка имаше у този човек и Лостара се боеше, че тя тепърва ще се разрасне, щом Тене Баралта потърсеше с какво да утоли всичко, което бе поразено в душата му. — Защо ви е изоставила армията?
Фарадан Сорт сви рамене.
— Решиха, че никой заклещен в града не би могъл да преживее огнения ад. — Помълча и добави: — Предположението беше логично. Само че Синн не мислеше така и нещо ми подсказа, че трябва да се доверя на момичето. Затова продължихме да търсим.
— Всички са в дрипи… и без оръжие.
— Да. Точно затова трябва да настигнем армията колкото може по-скоро.
— Синн не може ли да се свърже магически с Четиринадесета? Или с Бързия Бен?
— Не съм я питала. Не знам колко от дарбата й е неоформен талант — такива същества се появяват случайно и без дисциплината на обучение като чираци обикновено се превръщат в аватари на хаоса. Има сила, да, но неуправляема, дива. И въпреки това успя да надвие огнената стена и спаси ротите на Юмрук Кенеб… е, части от тях.
Лостара погледна през рамо капитана, после огледа точещата се след тях войнишка колона.
— Ти си корелри, нали?
— Да.
— И си стояла на Вала?
Кратка усмивка, която след миг се стопи.
— Никому не е позволено да напусне тази служба.
— Казват, че Буреносците боравят с ужасяваща магия в непрекъснатия си щурм срещу Вала.
— Всяка магия е ужасна — да убиваш безразборно, често от голямо разстояние… нищо по-увреждащо не може да има за един смъртен, който владее такава сила, все едно дали е човешко същество, или нещо друго.
— По-добре ли е да гледаш врага си в очите, докато му отнемаш живота?
— Поне им даваш шанс да се защитят — отвърна Фарадан. — А накрая решава Опонн. Решава в чии очи да угасне светлината.
— Опонн… мислех, че е умението.
— Още сте млада, капитан Лостара Юил.
— Нима?
Фарадан Сорт се усмихна.
— С всяка битка, в която се озова, вярата ми в умението намалява. Не, всеки път, винаги е бутването на Бога и дръпването на Богинята.
Лостара не отвърна. Не можеше да се съгласи с тази преценка, дори да пренебрегнеше раздразнението си от снизхождението на другата жена. Умният, опитният войник оживяваше, а тромавите, непохватни войници със замъглени умове загиваха. Тъкмо умението купуваше благоволението на Опонн — нима можеше да е другояче?
— Преживяла си Ю’Гатан — каза Фарадан Сорт. — Колко от това е дръпването на Богинята?
Лостара помисли за миг и отвърна:
— Нищо.
Веднъж, преди години, няколко десетки войници се бяха измъкнали от огромно блато. Окървавени, полуобезумели, подпухнали след седмиците влачене през тиня и черна вода. Калам Мекхар беше сред тях, с тримата, с които крачеше сега, и като че ли в края на краищата само подробностите се бяха променили.
Лесът на Черното псе брутално беше шкартирал Подпалвачите на мостове — проточила се кошмарна война, водена в гори от черен смърч, в лагуни и тресавища, сблъсъци с Нередовните на Мот, с Първа Натийска армия и с Пурпурната гвардия. Оцелелите бяха вцепенени вътрешно — да се измъкнеш от ужаса означаваше да отхвърлиш отчаянието, но онова, което трябваше да го замени, се пробуждаше бавно. Оставаше… много малко. „Виж ни — помнеше думите на Хедж, — не сме нищо повече от прогнили дънери. Отвътре сме изгнили, като всяко друго проклето нещо в това скапано блато.“ Е, Хедж едва ли можеше да се нарече оптимист.
— Замислен ми се виждаш — подхвърли Бързия Бен.
Калам изсумтя и го изгледа.
— Чудех се, Бързак. Ти уморявал ли си се някога от спомените си?
— Това е тъпо — отвърна магьосникът.