— Какъв беше?
— Уморявал ли си се някога от спомените си?
— А, този въпрос ли?
— Е?
— Калам, представа си нямаш.
На Фидлър този разговор не му харесваше. Всъщност го мразеше и изпита облекчение, че всички замълчаха. Вървяха по прашния път, всяка стъпка изтласкваше все по-назад проклетия град развалина. Знаеше, че трябва да е назад в колоната, с отделението си или може би в челото, да се опита да измъкне нещата от ръцете на Фарадан Сорт — тая капитанка беше пълна с изненади, нямаше спор. Беше спасила живота им, несъмнено, но това все още не означаваше, че е длъжен да й вярва. Все още не, въпреки истината, че го искаше, по някаква тайнствена причина, която навярно тепърва щеше да разбере.
Момиченцето със сополивото носле помръдна в съня си, малката му ръчица се вкопчи в лявото му рамо. Другата му ръка беше на устата, то посмукваше палеца си и току подсмърчаше. Беше леко като перце.
Отделението му се беше измъкнало невредимо. Само Балм или може би Хелиан можеха да кажат същото. Тъй че три отделения, от… колко? Единайсет? Трийсет? Войниците на Моук бяха изцяло пометени — Единадесето отделение не съществуваше и този номер никога повече нямаше да бъде възстановен в Четиринадесета. Капитанката беше уточнила номерата, като бе прибавила Тринадесето за сержант Урб, и се получаваше, че това на Фидлър, Четвърто, е с най-малкия номер в списъка. Тази част от Девета рота беше понесла удар и Фидлър не хранеше големи надежди за останалите, тези, които не бяха успели да се доберат до Великия храм. Нещо по-лошо, бяха загубили твърде много сержанти. Бордюк, Мозел, Моук, Соублоун, Тъг.
„Е, добре, изядохме боя, но сме живи.“
Изостана няколко крачки и продължи редом с Коураб Билан Тену’алас. Последният оцелял от бунтовническата армия на Леоман — освен самия Леоман — не говореше много, макар навъсената му физиономия да подсказваше, че мислите, които го глождят, съвсем не са спокойни. Едно дръгливо хлапе беше яхнало раменете му, дремеше и главата му леко се полюшваше.
— Мислех си — заговори му Фидлър — да те привлека в моето отделение. Винаги сме в недостиг.
— Толкова ли е просто, сержант? — попита Коураб. — Вие малазанците сте странни. Все още не мога да бъда войник в армията ви, защото все още не съм нанизвал бебе на копие.
— Коураб, „хлъзгащото се ложе“ е изобретение на Седемте града, не малазанско.
— Какво общо има това?
— Искам да кажа, малазанците не нанизват бебета на копия.
— Не е ли това вашият ритуал на преход?
— Кой ти е разправял тази глупост? Леоман ли?
Коураб се намръщи.
— Не. Но следовниците на Апокалипсиса вярваха в такива неща.
— Леоман не е ли от тях?
— Не мисля. Не, изобщо. Той беше сляп за това. Леоман вярваше в себе си и в никой друг. Преди да се събере с онази кучка мезла, която намери в Ю’Гатан.
— Намерил си е жена, тъй ли? Нищо чудно, че е заминал на юг.
— Не замина на юг, сержант. Избяга в лабиринт.
— Образно казано.
— Замина с нея. Тя ще го унищожи, сигурен съм, а и вече смятам, че Леоман заслужава само това. Нека да го съсипе тая Дънспароу, нека!
— Чакай, чакай — прекъсна го Фидлър, пронизан от някакво странно безпокойство. — Дънспароу ли каза?
— Да, тя самата се нарече така.
— Малазанка?
— Да, висока и гадна. Подиграваше ми се. На мен, Коураб Билан Тену’алас, Втория на Леоман, докато не станах Третия, онзи, когото бе готов да остави. Да умра с другите.
Фидлър едва го чу. Само повтори тихо:
— Дънспароу.
— Познаваш ли я тая пачавра? Вещицата? Изкусителката и развратницата?
„Богове, някога я друсах на коляното си.“ Внезапно се усети, че е вкопчил ръка в жалките останки от опърлената си рехава коса, безчувствен за болката, безразличен към сълзите, потекли от очите му. Момиченцето в ръцете му изхленчи. Той зяпна Коураб като сляп, после забърза напред като замаян… изтръпнал от ужас. „Дънспароу… Трябва да е на двайсет и няколко сега. Там някъде. Какво търси в Ю’Гатан?“
Провря се с лакти между Бързия Бен и Калам, толкова грубо, че те се стреснаха.
— Какво има, Фид?
— Ще му скубя змията на Качулатия, докато заврещи — заръмжа сапьорът. — Проклетата Кралица на сънищата ще удавя в проклетото й езеро. Приятели, няма да повярвате кой е отишъл с Леоман в оня лабиринт. Няма да повярвате кой е делил постелята на Леоман в Ю’Гатан. Не, няма да повярвате на нищо от това, което имам да ви кажа.
— Бездната да те вземе дано, Фид — изсумтя Калам. — За какво говориш?
— Дънспароу. Тя е с Леоман. Дънспароу. Малката сестричка на Уискиджак и не знам — не знам нищо, не знам какво да мисля, искам само да крещя и не знам дори защо… не, нищо не знам вече. Богове, Бързак… Калам… какво означава това? Какво изобщо означава всичко това?