— Успокой се — каза Бързия Бен, но гласът му изведнъж прозвуча високо, рязко. — За нас… искам да кажа, за нас това едва ли трябва да означава каквото и да било. Проклето съвпадение, а дори и да не е, едва ли трябва да означава нещо. Не. Просто е… странно, нищо повече. Знаем, че беше опърничава, малко диво демонче, това го знаехме още тогава — а ти го знаеше по-добре и от нас, от мен и от Калам, ние я срещнахме само веднъж, в град Малаз. Но ти й беше като роден чичо, което значи, че трябва да дадеш някои обяснения!
Фидлър го зяпна.
— Аз? Загубил си си ума, Бързак. Само се чуй! Ще ме обвиняваш заради нея? Нищо общо няма с мен!
— Млъкнете и двамата — намеси се Калам. — Плашите войниците. Вижте, в момента всички сме прекалено изнервени, от какво ли не, за да можем да извлечем някакъв смисъл от това, ако изобщо може да се извлече смисъл. Хората сами си избират живота — какво да правят, на чия страна да се окажат, това не означава, че някакъв бог непременно си играе играта. Тъй. Значи сестричката на Уискиджак сега е любовница на Леоман и двамата се крият в лабиринта на Кралицата на сънищата. Хубаво. По-добре това, отколкото трошащи се кокали в пепелищата на Ю’Гатан, нали? Е?
— Може би. А може би — не — отвърна Фидлър.
— Какво в името на Гуглата означава пък това?
Фидлър си пое дъх, дълбоко и треперливо.
— Трябва да сме ти го казвали, не че е някаква тайна или нещо такова, и винаги го използвахме като повод, да обясним защо е такава и прочие. Никога така, че да ни чуе, разбира се, и го казвахме, за да прогоним силата…
— Фидлър!
Сапьорът потръпна.
— Сега кой плаши всички?
— Ти! И не ме интересуват другите — мен плашиш, проклет да си!
— Добре. Тя беше родена от мъртва жена — мащехата на Уискиджак, тя значи умря, а бебето — Дънспароу — хм, излизаше бавно, трябваше да е умряла в нея, ако ме разбираш. Затова градските старейшини я дадоха на храма, на Качулатия. Бащата вече беше мъртъв, убит край Кюон, а Уискиджак… хм, той още беше чирак. Млади бяхме. Тъй че двамата с него трябваше да влезем и да я откраднем, но тя вече беше посветена, благословена в името на Гуглата — затова отнемахме силата на посвещението, като приказвахме за него, ха-ха, правехме го да звучи лековато и несериозно, и тя отрасна съвсем нормално. Повече или по-малко. Донякъде… — Млъкна, после се почеса по опърленото лице. — Трябва ни Драконова колода, мисля…
Апсалар, на четири крачки зад тримата, леко се усмихна, щом магьосникът и убиецът се сдърлиха със сержант Фидлър. Усмивка, която не трая дълго. Уискиджак винаги беше повече от мълчалив за произхода си, за живота си, преди да стане войник. Загадки, потулени също като руини под пясъците. Бил зидар някога, каменоделец. Това поне го знаеше. Тежък, мъчителен занаят сред тайнствата на пророчества и символизъм. Строител на могили, този, който може да придаде здравина на историята, величие на всеки паметник, всеки долмен — издигнат във вечните жестове на преклонение. „Зидари“ имаше в много от Домовете на Драконовата колода, олицетворители както на устойчивостта, така и на нейната илюзорност. „Уискиджак, зидар, който е оставил инструментите си, за да приеме клането. Дали самата ръка на Гуглата не го е повела?“
Мнозина вярваха, че Ласийн е уредила смъртта на Дасем Ълтър, а Дасем беше Смъртният меч на Гуглата — реално, ако не и по звание — и центърът на бързо разрастващ се култ сред редиците на малазанските армии. Империята не искаше да има свой покровител сред боговете, колкото и изкусителна да беше поканата, и в това отношение Ласийн беше действала с изключителна мъдрост и най-вероятно — по заповед на императора. Дали Уискиджак беше изповядвал култа към Дасем? Вероятно — но все пак тя не разполагаше с нищо, което да намеква, че е било така. Ако не друго, той беше човек напълно лишен от вяра.
Нито пък изглеждаше възможно Кралицата на сънищата съзнателно да приеме присъствието на аватар на Гуглата в своето царство. „Освен ако двете божества вече не са се съюзили в тази война.“ Самата представа за война я потискаше, защото боговете бяха също толкова жестоки и безмилостни, колкото и смъртните. „Сестрата на Уискиджак може да е също толкова неволен играч във всичко това, колкото и ние.“ Не беше готова да я вини, но и все още не бе готова да я смята за съюзник.
Отново се зачуди какво ли кроят Калам и Бързия Бен. И двамата, всеки посвоему, притежаваха страховита мощ, но особеното в поведението им беше да остават незабележими. Явното — онова, което лежеше на повърхността — неизбежно се оказваше илюзия, заблуда. Дойдеше ли време да се избира страна, открито, те сигурно щяха да изненадат всички.