И тъй — двама мъже, на които никой не можеше искрено да се довери. Двама мъже, на които и боговете дори не можеха да се доверят, впрочем.
И тя осъзна, че като се е включила в тази колона, като се е сляла с тези войници, се е оплела в поредната паяжина, а никаква гаранция нямаше, че ще успее да се измъкне от нея навреме.
Това заплитане я тревожеше. Не можеше да е сигурна, че се е отдръпнала от възможната схватка с Калам. „Не и открита схватка, разбира се.“ А той сега беше вдигнал гарда. Всъщност тя го беше предизвикала. Отчасти от ненужна дързост, отчасти — за да прецени реакцията му. „И съвсем малко… отклонение.“
Е, такива неща ставаха често.
Двата немрящи гущера, Кърдъл и Телораст, се държаха на известно разстояние от войнишката група, макар Апсалар да долавяше, че не изостават, че са някъде там, в каменистата земя на юг от пътя. Каквито и да бяха скритите им мотиви да я придружат, засега се задоволяваха само с това — да я следват. Това, че имат тайни и някаква скрита цел, бе очевидно, както и възможността тази цел, на някакво ниво, да включва измяна. „А това също е нещо, което всички ще споделим.“
Докато крачеха по каменистия път, сержант Балм ръсеше ругатни зад Ботъл. С опърлени ботуши, отпрани подметки, с жалките дрипи, покриващи раменете му под знойното като пещ слънце, Балм даваше израз на мъките, поразили всеки, изпълзял изпод развалините на Ю’Гатан. Вървежът им се беше забавил, защото стъпалата им се покриха с мехури и острите камъни се врязваха в нежната кожа, а слънцето вдигаше несъкрушима стена от заслепяващ зной пред тях. Усилието да изпълзят през нея се беше превърнало в жестока изнервяща борба.
Докато другите носеха деца, Ботъл в един момент се усети, че е понесъл плъхове — майка с цялото й котило, тя — клекнала на рамото му, а малките — увити в парцали, в свивката на едната му ръка. Повече гадно, отколкото комично, дори той можеше да го разбере това, но нямаше да изостави новите си… съюзници.
До Ботъл крачеше полукръвният сети Корик. Накичен с кости от човешки пръсти и без почти нищо друго по себе си. Беше ги навързал за опърлените кичури на косата си и с всяка стъпка се чуваше леко подрънкване, гадна музика поне за ушите на Ботъл.
Корик си носеше още, в едно глинено гърне с напукан ръб, което беше намерил в ямата на ограбен гроб. Несъмнено се канеше да ги раздаде на останалите войници. „Веднага щом си намерим дрехи да се облечем.“
Чу шумолене встрани от пътя, сред сухите храсталаци вляво. „Проклетите гущерски скелети. Гонят съгледвачите ми.“ Зачуди се чии ли са. Разумно беше да се предположи, че носят аспекта на смърт, което ги правеше слуги на Гуглата. Не знаеше за нито един маг в отделенията, който да използва лабиринта на Гуглата — но пък тези, които го правеха, рядко се хвалеха с това. Може би онзи лечител, Детсмел, само че защо щяха да му трябват чираци тепърва? Със сигурност ги нямаше долу в тунела. Освен това човек трябваше да е доста могъщ маг или жрец, за да успее да обвърже двама чираци. Не, не беше Детсмел. Но кой тогава?
Бързия Бен. Твърде много лабиринти се вихреха около тоя чародей. Фидлър се беше заклел да го замъкне при него, но Ботъл никак не държеше на такова запознанство. За щастие, сержантът май беше забравил за отделението си, увлечен в това свое жалко събиране със старата служба.
— Огладня ли вече? — попита Корик.
Сепнат, Ботъл го изгледа през рамо.
— В смисъл?
— Розови кутрета на шиш за начало, после задушено плъше — затова си ги понесъл, нали?
— Ти не си добре.
Смайлс, която вървеше пред тях, се обърна и се изсмя гадно.
— Това беше добро. Вече можеш да спреш, Корик — стигна си квотата за година. Ботъл няма да ги яде тия плъхове. Той е женен за мамчето, а плъхчетата ги осинови — ти пропусна церемонията, Корик, докато си събираше кокалите. Беше затрогващо, всички плакахме.
— Пропуснахме си шанса — измърмори Корик. — Можеше да я пребием и да я оставим в несвяст долу в тунелите.
„Добър знак. Нещата се връщат към нормалното. Всичко освен изтерзания поглед в очите им.“ Беше си там, у всеки войник, минал през погребаните кости на Ю’Гатан. Знаеше, че някои култури използват символичното погребване и възкръсване за ритуал на прехода. Но ако това представляваше прераждане, беше мрачно. Не се бяха възродили невинни, нито пречистени. Ако не друго, бремето им сякаш беше станало още по-тежко. Възторгът от това, че са изпълзели от сянката на Портите на Гуглата, се бе оказал удивително краткотраен.
Чувството трябваше да е… друго. Нещо липсваше тук. Подпалвачите на мостове ги беше изковала Святата пустиня Рараку — „Тогава за нас Ю’Гатан не беше ли достатъчен?“ Като че ли за тези войници тук закаляването бе стигнало твърде далече, бе създало нещо очукано и трошливо, сякаш още един удар щеше да ги разтроши на парчета.