Някъде напред капитанът извика да спрат, гласът й предизвика хор от ругатни и облекчени стонове. Макар никъде наоколо да не се мяркаше сянка, вървенето през тази пещ бе много по-лошо, отколкото седенето край пътя, за да отпочинат изгорелите и покрити с мехури стъпала. Ботъл се смъкна в крайпътната канавка и седна на някакъв камък. Загледа, докато бършеше щипещата пот от очите си, как Детсмел и Лютс тръгнаха сред войниците да направят каквото могат, за да облекчат раните им.
— Видяхте ли я оная капитанка от Червените мечове? — попита Смайлс — Изглежда все едно току-що е излязла от парадния плац.
— Не изглежда — отвърна й ефрейтор Тар. — Опушена е и е опърлена, точно както може да се очаква.
— Само дето си е запазила цялата коса.
— Това значи те прави толкова зла — отбеляза Корик. — Горката Смайлс. Знаеш, че твоята няма да порасте отново, нали? Никога. Вече си плешива до края на живота си…
— Лъжец.
Доловил нотката на съмнение в гласа й, Ботъл каза:
— Лъже, да.
— Знаех си. А оная чернокосата на коня? Някой да знае коя е?
— Фидлър я познава — отвърна Тар. — От Подпалвачите на мостове е, предполагам.
— Изнервя ме — каза Смайлс. — Тя е като оня убиец, Калам. Жадна да убие някого.
„Подозирам, че си права. И Фидлър не беше особено възхитен, като я видя.“
— Корик, тия твои кости от пръсти, дето ги събра, няма ли да ги раздаваш вече? — обади се Тар.
— Искаш ли?
— Искам, да.
С напукано гърло и плувнала в пот, тръпките я пронизваха отвътре, Хелиан стоеше насред пътя. Твърде уморена, за да върви, и твърде замаяна от гаденето, за да може да седне — боеше се, че няма да може да стане, просто щеше да се свие на малка трепереща топка, докато мравките под кожата й си свършат работата и цялата тази кожа просто не се обели, мравките не отпрашат с нея по пътя, запели триумфални лесни с тънките си писукащи гласчета.
От пиенето беше, знаеше си. Или по-скоро — от липсата му. Светът беше станал твърде рязък, прекалено ясен; нищо не изглеждаше както трябва, всичко беше сбъркано. Лицата разкриваха твърде много подробности, всичките им недостатъци и бръчки за пръв път се бяха оголили пред очите й. Стъписа се, като разбра, че съвсем не е най-старият войник, освен онова огре Кътъл. Е, това беше едно от добрите неща, дошли с принудителната трезвост. Сега само тези проклети лица да можеха да изчезнат, също като бръчките по тях, щеше да е още по-щастлива. Не, чакай, обратното беше, нали? Нищо чудно, че не беше щастлива.
Грозни хора в грозен свят. Това се получава, като през цялото време го виждаш такъв, какъвто е наистина. По-добре да си е замъглен — всичко изглежда по-отдалечено тогава, толкова отдалечено, че не беше забелязвала миризмите, петната, космите, израснали къде ли не, жалките мнения и подозрителните изражения, шепненето зад гърба й.
Изгледа свирепо двамата си ефрейтори.
— Мислите си, че не чувам ли? Млъкнете или ще си откъсна едното ухо и да видим колко зле ще ви е.
Тъчи и Бретлес се спогледаха, после Тъчи измърмори:
— Ама нищо не сме казали, сержант.
— Да бе.
Проблемът беше, че светът се оказа много по-голям, отколкото си беше представяла. Повече цепнатини за паяци, отколкото човек можеше да изброи за хиляда живота. Просто бе достатъчно да се огледаш. И не бяха вече само паяците. Не, тук бяха и мухите, които хапеха и в ухапаното снасяха яйце под кожата. И гигантските сиви пеперуди, които пърхаха в нощта и ръфаха корички от струпеите, докато спиш. И се будиш от тихо пукане, много близо. Скорпионите, дето се цепеха на две, щом ги настъпиш. Бълхите, навявани от вятъра. Червеи, дето се прокрадват в ъглите на очите ти и правят червени шарки през клепачите ти, а като станат достатъчно големи, изпълзяват от ноздрите ти. Пясъчни кърлежи и кожни личинки, летящи гущери и бръмбари, живеещи в тор.
Цялото й тяло гъмжеше от паразити — усещаше ги. Дребни мравки и слузести червеи под кожата й, ровеха в плътта й, ядяха мозъка й. И след като го нямаше вече сладкия вкус на алкохол, всички искаха да се измъкнат навън. Очакваше всеки момент изведнъж да изригнат, всички тези ужасни същества, да изпълзят от тялото й и да го оставят да се спихне като пукнат мехур. Десет хиляди гърчещи се твари, всички прежаднели за глътка пиене.
— Ще го намеря — закани се тя. — Някой ден.
— Кой? — попита Тъчи.
— Оня жрец, дето избяга. Ще го намеря, ще го вържа и ще му напълня тялото с червеи. Ще му ги натикам в устата, в носа, в ушите, очите и в други места също.