Не, нямаше да си позволи да се пръсне. Още не. Тази торба кожа щеше да остане непокътната. Щеше да се спазари с всичките тези червеи и мравки, нещо като сделка. Договор. Кой казва, че човек не може да се разбере с буболечки?
— Ама че е горещо — каза Тъчи.
Всички го изгледаха. Много тъпо.
Геслер огледа войниците, насядали или излегнали се покрай пътя. Онова, което не беше изгорил огънят, вече го беше доопърлило слънцето. Войниците в поход носеха дрехите си като кожа и за тези, чиято кожа не беше тъмна, тъмният бронз на дланите, лицата и вратовете контрастираше рязко с белите мишци, крака и торсове. Но онова, което доскоро беше бяло, сега бе яркочервено. Сред всички тези светлокожи войници, преживели Ю’Гатан, самият Геслер беше единственото изключение. Златистият цвят на кожата му сякаш бе останал незасегнат от изпепеляващото пустинно слънце.
— Богове, на тия хора им трябват дрехи — рече той.
Сторми изсумтя. Напоследък словоохотливостта му стигаше общо взето дотук, откакто чу за смъртта на Трут.
— Скоро ще се покрият с мехури — продължи Геслер — и Детсмел и Лютс нищо няма да могат да направят. Трябва да настигнем Четиринайсета. — Завъртя глава и примижа към челото на колоната. После се надигна. — Тук май никой не мисли с главата си, дори капитанката.
Тръгна по пътя. Приближи се до струпалите се Подпалвачи на мостове и спря.
— Пропускаме очевидното.
— Нищо ново — отвърна Фидлър.
Геслер кимна към Апсалар.
— Тя трябва да препусне напред и да спре армията. Трябва да ги накара да ни докарат коне и дрехи, броня и оръжие. И вода, и храна. Иначе няма дори да можем да ги догоним.
Апсалар бавно се изправи и отупа прахта от гамашите си.
— Мога да го направя — каза тихо.
Калам се надигна и се обърна към капитан Фарадан Сорт, която бе застанала наблизо.
— Сержантът е прав. Пропуснали сме очевидното.
— Само дето няма гаранция, че някой ще й повярва — отвърна капитанът. — Виж, ако някой от нас отиде с коня й…
Апсалар се намръщи, после сви рамене.
— Както искате.
— Кой е най-добрият ни ездач? — попита Калам.
— Масан Гилани — отвърна Фидлър. — Вярно, тежка пехота е, но все пак…
Фарадан Сорт примижа.
— Кое отделение?
— На Урб, Тринайсето. — Фидлър посочи. — Онази там, правата. Високата, далхонийката.
Издължените като бадеми очи на Масан Гилани се присвиха, като видя двамата приближаващи се войници.
— Загазила си — каза Скант. — Направила си нещо, Гилани, и сега искат кръвта ти.
Определено изглеждаше така, тъй че Масан не отвърна на думите на Скант. Премисли набързо всички неща, които беше направила напоследък. Много имаше за премисляне, но не й хрумна нищо, за което можеше да са разбрали, не и след толкова време.
— Ей, Скант — подвикна тя.
— Какво?
— Знаеш ли го онзи кривия меч, големия, дето го държа в багажа си?
Очите му светнаха.
— Да?
— Не можеш да го имаш. Солтлик може да го вземе.
— Благодаря, Масан — рече Солтлик.
— Винаги съм го знаел, имаш си планове за Солтлик — подхвърли Хано. — Усеща се то.
— Нищо нямам. Просто не харесвам Скант.
— Защо не ме харесваш?
— Просто не те харесвам, и толкова.
Замълчаха, щом ветераните дойдоха. Очите на сержант Геслер се спряха на Масан.
— Трябваш ни, войник.
— Много хубаво. — Забеляза как се плъзнаха очите му по почти голата й фигура, позадържаха се малко повече на гърдите с големите им тъмни зърна, преди да примига рязко и отново да срещне погледа й.
— Искаме да вземеш коня на Апсалар и да настигнеш Четиринайсета. — Каза го сержант Стрингс, или Фидлър, или каквото там му беше името напоследък. Геслер сякаш си беше глътнал езика.
— Само това ли?
— Да.
— Добре. Конят е хубав.
— Трябва да убедиш адюнктата, че сме живи — продължи Фидлър. — И да я накараш да ни прати коне и продоволствие.
— Добре.
Жената, дето я наричаха Апсалар, доведе коня си и й връчи юздите.
Масан Гилани се метна в седлото и попита:
— Някой да има резервен нож?
Апсалар извади един изпод наметалото си и й го подаде.
Тънките вежди на Масан се вдигнаха.
— Кетра. Ще свърши работа. Ще ти го върна, като се видим.
Апсалар кимна.
Далхонийката препусна по пътя.
— Вярвам, че бързо ще ги стигне — каза Геслер.
— Тъкмо ще поотдъхнем малко повече тук — каза Фарадан Сорт. — После продължаваме похода.
— Можем просто да изчакаме — подхвърли Фидлър.
Капитан Сорт само поклати глава.
Слънцето се спусна на хоризонта и разля червенина по ръбовете като кръв под съдрана кожа. Небето бе зашумяло от звук и движение от хиляди птици, запърхали с криле на юг. Летяха високо, малки петънца, без строй, но гракът им стигаше долу в хор на ужас.