На север, отвъд веригата накъсани безжизнени хълмове и степта, прошарена от сезонни оттоци, равнината се снишаваше в очертано с бяла кора солено блато, отвъд което се простираше морето. Блатото някога бе ниско плато, хлътнало през хилядолетията, след като подземните потоци и извори бяха прорязали варовика. Пещерите, някога високи и просторни, се бяха сринали и рухналите останки бяха наводнени и затлачени от наносите, запечатали в мрак отрупаните с рисунки стени и тавани, приютяващи до ден-днешен вкаменените кости на Имасс.
Тук беше имало защитено със стена поселище, малко и скромно, хаотично разхвърляни жилища, които можеха да прислонят може би двайсетина семейства във времето на най-големия му разцвет. Защитните стени бяха яки, без порти, а за обитателите вътре единственият вход и изход бе през покривите и дървените едноколови стълби.
Ядет Гарат, първият човешки град, сега не беше нищо повече от покрити със сол развалини, погълнати от наноси, дълбоко заровени и невидими под тресавището. Никаква история не беше останала освен безбройните разклонения от името му, а от живота, смъртта и разказите за всички живели някога тук — абсолютно нищо.
Дежим Небрал си спомни за простодушния рибарски народ, който бе обитавал над руините му — живееха в бедняшките си наколни колиби, плуваха с кръглите си обшити с кожа лодки и вървяха по дървените платформи, пресичащи естествените канали, лъкатушещи през блатото. Те не бяха потомци на Ядет Гарат. Нищо не знаеха за онова, което гъмжеше долу под черната тиня, а това само по себе си бе неопровержима истина — че паметта изсъхва и накрая умира. Нито едно дърво на живот нямаше, колкото и първичен и уникален да беше този Ядет Гарат — не, имаше гора, и от време на време, тук-там, изгнил дънер се катурваше, за да се скрие под мръсния жабуняк.
Дежим Небрал си спомни за тези рибари, за кръвта им — с вкуса на риба и миди, тъмна, гъста, замъглена от глупост. Щом един мъж или жена не можеха — не искаха — да помнят, значи заслужаваха всичко, което им бе причинено. Смърт, разруха, опустошение. Това не беше божия присъда — беше присъдата на света, на самата природа. Присъда, изпълнена в онзи заговор на безразличието, който толкова ужасяваше и слисваше човечеството.
Земите поддават. Реките нахлуват. Дъждовете идват, после — така и не идват изобщо. Гори умират, израстват отново, и отново загиват. Мъже и жени се свиват с челядта си в тъмни стаи с цялото свое така закъсняло просене за милост и очите им се пълнят с нямо поражение, и ето, че вече са разсипани прашинки от сиво и бяло в черна тиня, неподвижни като спомена за звезди в отдавна мъртво нощно небе.
Да изпълнява присъдата на самата природа — това беше предназначението на Дежим Небрал. За забравящите — собствените им сенки ги дебнат вечно. За забравящите смъртта винаги идва ненадейно.
Разумът в д’айвърс беше отстъпил на вътрешния подтик, на ужасния обет, който го тласкаше напред по пътя на стари спомени за места, където се беше хранил някога, където гореща кръв се бе изливала в гърлата му.
Канарбар Белид, вече само прах. Витан Таур, великият град, всечен в скалната стръмнина — вече и скала не беше останала. Петно натрошени чирепи беше всичко, останало от Миникенар, процъфтяващ някога град на бреговете на река, вече отдавна пресъхнала. Селцата на север от Миникенар не бяха оставили и следа, че изобщо са съществували. Дежим Небрал започваше да се съмнява в собствените си спомени.
Вървеше през проядените хълмове и мръсното блато и търсеше някое село или рибарско поселище. Но беше проявил прекалено усърдие последния път, преди всички онези столетия, и никой не беше дошъл, за да заеме мястото на избитите. Навярно някакъв мрачен спомен все пак се бе съхранил, бе хвърлил злокобен плащ над блатото. Може би кипящите мехури на блатните газове още изпускаха древни писъци и лодкарите от островите, минаващи наблизо, правеха жестове против зло и рязко обръщаха назад.
Трескав, останал без сили, Дежим Небрал бродеше.
А после някаква смътна миризма стигна до сетивата му.
Животно. И човек. Изпълнени с енергия, живи. И близо.
Т’ролбаралите, пет обгърнати в сянка кошмарни същества, надигнаха глави и се взряха на юг, присвили очи. Там, малко зад хълмовете, по ронливата пътека, някогашния равен път, водещ към Миникенар.
Д’айвърс тръгна натам. Здрачът загръщаше земята.
Щом сенките се сгъстиха с обещание за нощ, Масан Гилани забави коня. Пътят беше коварен, разкъртени камъни и тесни оврази, образувани от пороите. Години бяха минали, откакто беше яздила, облечена толкова оскъдно — всъщност само превръзка около бедрата — и мислите й се отнесоха назад към живота й в далхонийските равнини. Не беше толкова тежка по онова време. Висока, жилава, с гладка кожа и прелестна с невинността си. Тежината на пълните й гърди, издутия корем и бедрата бе дошла по-късно, след двете деца, които беше оставила да ги отгледа майка й, лелите и вуйчовците. В правото беше на всеки отраснал, било то мъж или жена, да поеме пътя на странстването; преди Империята да завладее далхонийците, това беше голяма рядкост и децата живееха с родителите си, а не сред шамани, гледачки и вещици.