Някъде отвъд склона, където беше умрял конят й, се чуваше съсък като от три, може би четири гърла. Нещо в тези злокобни, почти човешки гласове нашепваше ужас и паника.
Трети вой изпълни нощния мрак, идеше този път някъде от юг, толкова отблизо, че разтърси разума й. Ръцете й неволно се изпънаха напред, дясната заора бразди в сипея, лявата, плувнала в лепкава кръв, все още стискаше здраво ножа кетра.
„Не са вълци. Богове подземни, гърлата, от които се изтръгва този вой…“
Последва внезапно тежко вввуфф — вдясно от нея, много близо. Тя извърна глава натам и студ прониза изтръпналото й тяло като корени, впиващи се в корава пръст. Вълк, но не вълк, пристъпи тежко по стръмния склон и тупна безшумно на широката издатина, на която лежеше тя — вълк, но огромен, голям колкото далхонийски кон, тъмносив или черен — нямаше как да се разбере. Спря, остана неподвижно за миг в пълен профил, явно насочил цялото си внимание към нещо напред, долу на пътя.
След това огромната глава на звяра се изви и Масан Гилани зяпна в две грейнали кехлибарени очи, зейнали като ями в безумието.
Сърцето и спря. Не можеше да вдиша, не можеше да откъсне очи от убийствения поглед на това същество.
После бавно — много, много бавно — очите се притвориха до съвсем тънки резки — и главата отново се изви.
Звярът застъпва нагоре към билото. Погледна за миг надолу, после се прехвърли през ръба. Изчезна от погледа й.
Прашен въздух изведнъж нахлу в дробовете й. Тя се закашля — невъзможно бе да се сдържи, — сви се на кълбо полузадавена, кашляше и плюеше лепкави храчки. Безпомощна, готова да се предаде — да предаде всичко. Разтърсвана от кашлицата, зачака примирено звярът да се върне, да я вдигне в огромните си челюсти, да я разтърси веднъж, силно, толкова силно, че да прекърши врата й, гръбнака й, да прекърши със зъби гърдите й и да премаже всичко вътре.
Много бавно възвърна дъха си. Лежеше в подгизналата от потта й земя и трепереше.
Някъде много високо в тъмното небе чу грак на птици. Хиляди, десетки хиляди. Небесни гласове, полетели на юг толкова бързо, колкото можеха да ги отнесат крилете им.
Наблизо… нито звук.
Масан Гилани се превъртя по гръб и зяпна невиждащо нагоре. Усещаше кръвта, стичаща се по раздраното й бедро. „Само като го разкажа това на Солтлик и другите…“
Дежим Небрал тичаше в тъмното — три звяра в пълен бяг, четвърти куцукаше по петите им, вече останал далеч назад. Изтощен, обезумял от глад, лишен от всякаква ловкост и бързина — а още един от събратята д’айвърс беше мъртъв. Толкова лесно убит от някакъв жалък смъртен, който след това бе осакатил още един от тях с едно тъпо мятане на същия нож.
Т’ролбаралите трябваше да ядат. Конската кръв едва бе започнала да засища бездънната жажда, но с нея бе дошъл шепот на сила, възвръщане на разум.
Дежим Небрал се беше превърнал в подгонен от ловци дивеч. Безчинство — самият факт, че това е възможно. Вонята на съществата, които го гонеха, се носеше във въздуха, лъхаше сякаш от всички посоки, освен право напред. Свиреп, древен живот и убийствена страст, горчива за сетивата на Т’ролбарал. Що за същества бяха?
Четвъртият им събрат, който се тътреше вече на половин левга зад тях, усещаше близостта на преследвачите. Тичаха незрими, с дълги подскоци, доволни сякаш от това да не изостанат и почти безразлични пред възможността да обкръжат и довършат ранения д’айвърс. Възвестили бяха появата си с воя си, но оттогава — нищо освен безмълвие… и осезаемата им близост.
Те просто си играеха с Дежим Небрал. Истина, която изпълваше с гняв т’ролбаралите, пареше като киселина в разтуптените им сърца. Да бяха напълно здрави и отново седмина, вместо трима и малко повече, тези същества щяха да познаят ужаса и болката. Дори и сега Дежим Небрал премисляше дали да не направи засада, като остави ранения събрат за примамка. Но рисковете бяха твърде големи — нямаше как да се разбере колцина са ловците там, в тъмното.
Тъй че нямаше много избор. Освен да бягат отчаяно като подгонени сърни, безпомощни в тази нелепа игра.
За първите трима събратя миризмата на преследвачите бе започнала да избледнява. Вярно беше — малко същества можеха да тичат дълго толкова бързо като Дежим Небрал. И онези като че ли щяха да се задоволят с осакатения и да дадат на д’айвърс възможност да ги види, да ги бележи за другите за мига, в който да нанесат възмездието си.
Но… загадъчните зверове не изникнаха пред очите му, не се хвърлиха да разкъсат четвъртия брат. И дори за него миризмата заглъхваше.
Беше безсмислено.
Дежим Небрал забави — удивен, обзет от любопитство. И изобщо не подозираше, че…