От прохладна облекчаваща въздишка — към смразяващ студ. Нощта се спусна над бавно тътрещите се войници. Със заспалото дете в прегръдката му, Фидлър вървеше на две крачки зад Калам и Бързия Бен, а зад него, съвсем едва чуто, пристъпваше Апсалар.
По-добре беше от жарещото слънце и жегата… но не много по-добре. Изгорялата и покрита с мехури кожа по раменете сега излъчваше цялата топлина, което можеше да сътвори плътта. Сред най-пострадалите треската се събуждаше като изгубено сред горите дете, изпълваше сенките с привидения. На два пъти за последните двеста крачки един от войниците извика от страх — бил видял огромни движещи се зверове в нощта. Тичали, очите им били като горящи въглени, с цвят на тъмна кръв. Или така поне ги описа Мейфлай — изненада всички с поетичния си език.
Но също като чудовищата, сътворени от въображението на уплашени бебета, зверовете така и не се приближиха, така и не се показаха. Мейфлай, и Галт също, се кълняха, че били видели… нещо. Нещо, движещо се успоредно на колоната, но по-бързо, и бързо ги подминало. Обзети от треска умове, за стотен път си каза Фидлър. Нищо повече.
И все пак усещаше нарастващо безпокойство. Все едно че наистина си имаха спътници покрай този разбит път, там някъде в тъмното, в рововете, деретата и сипеите. Преди малко му се беше сторило, че чува гласове, далечни, спускащи се сякаш от нощното небе, но след това бяха заглъхнали. Все едно, нервите му все повече се изпъваха — сигурно от умората, или от треската, опитваща се да обземе и неговия ум.
Пред него Бързия Бен внезапно завъртя глава, вгледа се в нощта.
— Какво? — тихо попита Фидлър.
Магьосникът го изгледа през рамо, после отново се обърна, без да отговори.
След десет крачки Фидлър видя как Калам разхлаби дългите ножове в каниите им. „Мамка му!“
Забави ход, докато се изравни с Апсалар, и тъкмо да отвори уста, тя го сряза:
— Отваряй си очите, сапьор. Няма от какво да се боим… но не мога да съм сигурна.
— Какво има там? — настоя той.
— Част от сделка.
— Какво пък означава това?
Тя изведнъж вдигна глава, все едно душеше във въздуха, и извика:
— Всички извън пътя — само вляво — веднага.
Невъоръжени, без броня — това бе най-големият кошмар за войниците. Присвити в сенките, ококорили очи и затаили дъх, малазанците се напрегнаха към едва доловимите звуци в тъмното.
Фидлър запълзя напред към отделението си. Ако нещо наистина ги нападаше, по-добре да умре с войниците си. Усети някого зад себе си, обърна се и видя Коураб Билан Тену’алас. Воинът държеше здраво, подобно на боен кривак дърво, само че не клон, по-скоро беше издялан дебел корен от древна гулдинда.
— Откъде го намери това? — изсъска Фидлър.
В отговор — мълчаливо свиване на рамене.
Сержантът стигна до отделението и спря.
— Демони — зашепна Ботъл. — Ей там… — Кимна към другата страна на пътя. — Отначало го помислих за злокобната плащаница от брега, дето подплаши птиците от солените блата оттатък залива…
— Каква плащаница?
— Но не е това. Нещо много по-близо е. Един от ризаните ми кръжеше там… доближи се до звяра. Адски голям звяр, сержант. Между вълк и мечка, само че голямо колкото мъжки бедерин. Вървеше на запад…
— Още ли си свързан с тоя ризан, Ботъл?
— Не. Много отчаяно искаше да се измъкне… Още не мога да се съвзема, сержант…
— Нищо ти няма. Значи мечката-вълк или вълко-бедеринът отиваше на запад…
— Да, няма и на петдесет крачки от нас — няма начин да не е усетил, че сме тук — отвърна Ботъл. — Не е като да сме се прикривали, нали?
— Значи не се интересува от нас.
— Може би само засега, сержант.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, пуснах напред по пътя една нощна пеперуда, да подуши въздуха — могат да усетят разни неща, като летят, раздвижват въздуха, отделят топлина в нощта — тая топлина понякога се вижда отдалече, особено когато нощта стане по-студена. На пеперудите това им трябва, да избягват ризаните, макар че не винаги успяват…
— Ботъл, не съм учен естественик — прекъсна го той. — Какво видя, усети или чу, или каквото е там, от проклетата пеперуда?
— Ами, някакви същества отпред, приближават се бързо…
— О, благодаря ти за тази дребна подробност, Ботъл! Радвам се, че я изплю най-после!
— Шшшт. Ъъъ… сержант. Мисля, че трябва само да се снишим… каквото и да става тук, няма нищо общо с нас.
Коураб Билан Тену’алас се обади отзад:
— Сигурен ли си?
— Е, не, но изглежда логично…
— Освен ако не действат заедно и не ни затварят в капан…
— Не сме толкова важни, сержант.
— Ти сигурно не. Но с нас са Калам и Бързия Бен, Синн и Апсалар…