— Не знам много за тях, сержант — отвърна Ботъл, — но може би ще е добре да ги предупредиш какво иде насам, освен ако вече не го знаят.
„Ако Бързака е надушил всичко това, заслужава да му откъсна главичката.“
— Остави ги. — Фидлър се извъртя и примижа към тъмното на юг. — Някаква възможност да се придвижим до по-добро укритие? Тая канавка не струва пукната пара.
— Сержант — изсъска Ботъл, — нямаме време!
На десет крачки един от друг и успоредно по платното на стария път, с единия в центъра и двамата на фланговете, до грубите канавки от двете страни, Дежим Небрал се плъзгаше ниско над земята, с изпънати напред уши и с очи, оглеждащи всичко напред.
Нещо не беше както трябва. На половин левга зад тримата четвъртият брат едва се тътреше, изтощен от загубата на кръв и изнурен от страх, а ловците, ако изобщо бяха наблизо, дебнеха в абсолютна тишина. Братът спря, присви се, завъртя глава и затърси с очи в нощта. Нищо, никакво движение, освен пърхането на ризани и нощни пеперуди.
Тримата на пътя доловиха миризмата на хора — недалече — и свирепият глад погълна всички други мисли. Миришеха на ужас — щеше да е зацапал кръвта им, щом запиеше дълбоко, с металния кисел привкус, аромат, който Дежим Небрал беше започнал да обожава.
Нещо скочи на пътя, на трийсетина крачки напред.
Огромно. Черно. Познато.
Дерагот! Невъзможно — те вече не съществуваха, погълнати бяха от кошмар, сътворен от самите тях. Всичко тук беше сбъркано.
Внезапен вой, някъде далече на юг, много зад четвъртия брат, който рязко се завъртя и изръмжа към звука.
Първите трима д’айвърс се развърнаха, впили очи в самотния звяр, пристъпващ към тях. „Ако е само една, обречена е…“
Звярът се хвърли в атака с оглушителен рев.
Дежим Небрал затича бясно напред да го пресрещне.
Двамата д’айвърс отстрани се извъртяха навън, щом нозете на други огромни туловища затътнаха по коравата земя към тях, по две от всяка страна. С широко разтворени челюсти, изпънали устни назад, дераготите доближиха Дежим Небрал и ревът им раздра нощта като гръм. Грамадни кучешки зъби се впиха дълбоко в братята, врязаха се в мускул, закършиха кости. Запращяха крайници, ребра запукаха и се пръснаха през раздраната плът и кожа.
Болка… каква болка… Д’айвърс в средата скочи високо във въздуха, за да посрещне атаката на дерагота пред себе си. И огромните челюсти захапаха десния му крак, заковаха във въздуха летящия Дежим Небрал. Изпукаха стави и костите на крака се пръснаха.
Дежим рухна тежко на земята, успя да се превърти, замахна свирепо с нокти към широката глава на нападателя си. Докачи едното око, изтръгна го и го отпрати с вой в тъмното.
Дераготът се присви и изскимтя в предсмъртна болка.
После втори челюсти се впиха в тила на събрата. Кръв швирна, щом зъбите изскърцаха и се врязаха, разкъсвайки гръклян и кост.
Кръв изпълни гърлото на Дежим Небрал.
„Не, не може да свърши така…“
Другите двама братя също издъхваха, дераготите ги деряха на късове.
Далече на запад единственият оцелял се присви, трепереше.
Хрътките нападнаха — три се появиха пред последния д’айвърс. Миг преди да се нахвърлят, и трите се извърнаха настрани — лъжлив ход, — което означаваше…
Яки челюсти се забиха във врата на Дежим Небрал и вдигнаха д’айвърса над земята.
Т’ролбаралът зачака да стиснат, зачака смъртта, но тя така и не дойде. Вместо това звярът, който го държеше, затича бързо, със събратята си от двете му страни. На запад и север, после, по някое време, на юг, към пустините.
Неуморни, все напред и напред в студената нощ.
Безпомощен в хватката на челюстите, последният д’айвърс на Дежим Небрал престана да се съпротивлява — съпротивата беше безсмислена. Нямаше да има бърза смърт, защото тези същества бяха наумили нещо друго за него. Някаква друга цел. За разлика от дераготите, осъзна той, тези Хрътки имаха господар.
Господар, който имаше причина да запази Дежим Небрал жив.
Странно, отчаяно спасение… „Но все пак съм жив и това стига. Все пак съм жив.“
Свирепата битка беше приключила. Калам, залегнал до Бързия Бен, присви очи и се вгледа. Огромните демони се отдалечаваха на запад по пътя, без да поглеждат назад.
— Ловът им май още не е свършил — измърмори убиецът.
— Богове подземни — прошепна Бързия Бен.
— Чу го тоя вой, нали? — Калам бавно се надигна. — Хрътките на Сянка — прав съм, Бързак, нали? Така… Имаме гущери-котки, гигантски мечки-песове като оня, дето тоблакаят го уби в Рараку, и Хрътките… Магьосник, не искам да вървя повече по този път.
— Богове подземни — само повтори Бързия Бен.