Радушната прегръдка на лейтенант Поурс с Господарката се вгорчи при една засада на патрул, който водеше навътре в сушата, на три дни западно от Ю’Гатан. Жалки прегладнели разбойници при това. Бяха ги разбили, но стрела от арбалет прониза лявата му ръка над лакътя и освен това получи рана от меч над дясното коляно, достатъчно дълбока, че да разкъса мускула до кокала. Лечителите го бяха пооправили, но болката беше изтощителна. Възстановяваше се в един претоварен фургон, когато се появи капитан Кайндли.
Без нищо да каже, Кайндли се качи във фургона, награби го за здравата ръка и го измъкна от постелята. Смъкна го през задницата на фургона и лейтенантът едва не се срина, щом болният му крак поддаде, след това залитна и се затътри, повлечен от капитана.
Изохка и попита:
— Какво толкова спешно става, капитане? Не чух никаква тревога…
— Значи не си слушал — отвърна Кайндли.
Поурс се огледа малко в паника, но не видя нито войниците да са се разтичали, нито чу някакъв сигнал за сбор — лагерът беше затихнал, пушеха готварски огньове, войниците клечаха, загърнати в наметалата си заради студа, навяван от морския бриз.
— Капитане…
— Моите офицери не се излежават и не си чоплят носовете, лейтенант. В тия фургони има наистина ранени войници, а ти само им пречиш. Лечителите приключиха с теб. Време е да си го поразтъпчеш тоя крак. Време е да бъдеш отново войник — престани да куцаш, проклет да си — жалък пример даваш с това, лейтенант.
— Съжалявам, сър. — Плувнал в пот, Поурс се помъчи да не изостане от капитана. — Може ли да попитам къде отиваме?
— Да видим морето — отвърна Кайндли. — После поемаш командването на сухопътните постове, първа смяна, и твърдо те съветвам да направиш преглед на оръжието и снаряжението, лейтенант, тъй като има вероятност да наобиколя тези постове.
— Слушам, сър.
Горе пред тях, на едно възвишение с изглед към сивото, набраздено с бели гребени море, стоеше командването на Четиринадесета. Адюнктата, Нил и Недер, Юмруци Блистиг, Темъл и Кенеб, и малко встрани от тях, загърната в дълго кожено наметало, Т’амбър. Точно зад тях стояха Бойният главатар Гал и старият му адютант Имрал, с капитаните Рудан Гуд и Мадан’Тул Рада. Липсваше само Юмрук Тене Баралта, но Поурс беше чул, че още е много зле, с една ръка и едноок, лицето му било обезобразено от горящия зехтин, а и Кайндли не беше останал да го наглежда, което значеше, че са го оставили да се изцерява на мира.
Рудан Гуд говореше тихо, слушаха го Мадан’Тул Рада и двама воини хундрил.
— … просто пропаднала в морето — онези скали там, онзи въртоп в средата на залива, точно там се издигала цитаделата. Обкръжавала я тераса издигната земя — самият остров — и имало провлак, който я свързвал с този бряг — нищо не е останало от това освен онези каменни стълбове, дето едва се показват над пясъците над линията на прилива. Казват, че разтърсването на джагътски анклав далече на север е виновно за…
— Как може това да е потопило цял остров? — попита намръщено Гал. — Говориш глупости, капитане.
— Т’лан Имасс са развалили магията на Джагът — ледът е изгубил силата си, стопил се е в морето и нивото на водата се е вдигнало. Достатъчно, за да прояде острова, да залее терасата и да погълне основата на самата цитадела. Все едно, това е било преди хиляди години…
— Ти май си не само войник, а и историк? — попита Бойният главатар. Нашареното му с татуировки лице бе окъпано в червено като маска под огнените лъчи на залязващото слънце.
Капитанът сви рамене.
— Първата карта на Седемте града, която видях, беше фаларийска, карта на морските течения, с отбелязани опасни райони по това крайбрежие — и всяко друго крайбрежие, чак до Немил. Беше прерисувана безброй пъти, но оригиналната била от времето, когато единствените разменяни метали били калай, мед, олово и злато. Фаларийската търговия със Седемте града датира от много отдавна, Боен главатар. Което е логично, след като Фалар е по средата между Кюон Тали и Седемте града.
— Странно, Рудан Гуд, не приличаш на фалариец — отбеляза капитан Кайндли. — А и името ти не е фаларийско.
— Аз съм от остров Страйк, Кайндли, той е срещу Външни дълбоки разливи. Страйк е най-изолираният от всички острови във веригата и според нашите легенди ние сме единствените остатъци от първоначалните обитатели на Фалар — червенокосият и златокос народ, който вие мислите за фаларийци, всъщност са нашественици от източния океан, от другата страна на Дълбините на Търсача или от някои непознати острови много извън картираните маршрути през океана. Те самите дори не си спомнят родните си земи и много от тях вярват, че винаги са живели във Фалар. Но нашите стари карти показват различни имена, имена Страйк, за всички острови и кралства, и народи, и думата „Фалар“ не се среща между тях.