Пред очите й се появи хлътналият храмов купол, единствената почти цяла все още сграда толкова навътре в Джен’раб. Присвита зад масивен каменен блок, чиито повърхности бяха нашарени с тайнствени глифове, тя огледа подстъпа. Линиите на възможно наблюдение бяха отвсякъде. Щеше да е голямо предизвикателство, ако имаше наблюдатели, поставени да пазят скрития вход към храма. Длъжна бе да приеме, че има, спотаени в цепнатини и пукнатини от всички страни.
Очите й уловиха движение — идваше откъм храма и се изместваше дебнешком вляво от нея. Твърде далечно, за да може да открои подробности. Тъй или иначе, едно беше ясно. Паякът беше в центъра на гнездото си, приемаше и отпращаше агенти. Идеално. С малко късмет, скритите стражи щяха да приемат, че е една от тези агенти, освен ако, разбира се, нямаше определени пътеки, които трябва да използваш, шаблон, който се променя всяка нощ.
Съществуваше и друга възможност. Апсалар извади дългия тънък шал, наричан телаб, и го уви около главата си. Открити останаха само очите й. Извади ножовете си от каниите, остана неподвижна още няколко мига, за да огледа пътя, по който да мине, и се втурна. Бързото придвижване съдържаше елемента на изненада, а и така ставаше по-трудна мишена. Докато тичаше през отломките, се вслушваше за тежкото изщракване на арбалет, за писъка на металната стрела, прорязваща нощния въздух. Но това не последва. Щом стигна до храма, видя цепнатината, служеща за вход, и продължи към нея.
Шмугна се в тъмното и се спря.
Проходът вонеше на кръв.
Изчака, докато очите й се приспособят, затаи дъх и се вслуша. Нищо. Вече можеше да различи скосения надолу коридор. Запрокрадва се напред и спря пред едно уширение. На прашния под в разширяващата се локва кръв лежеше труп. В отсрещния край на залата имаше завеса, дръпната над някакъв вход. Освен трупа в помещението се виждаха скромни мебели. Горящ мангал мяташе треперлива оранжева светлина. Въздухът горчеше от миризмата на смърт и дим.
Тя пристъпи към безжизненото тяло, без да откъсва очи от закрития със завесата праг. Сетивата й говореха, че зад нея няма никой, но ако се окажеше, че греши, грешката можеше да е фатална. Прибра единия нож, пресегна се и обърна тялото по гръб. Колкото да види лицето.
Мебра. Явно някой беше свършил работата й.
Нещо профуча във въздуха зад нея. Апсалар светкавично се наведе и се превъртя наляво, а металната звезда блесна над нея и разпра завесата. Апсалар приклекна и се обърна към входа.
На прага на залата се появи фигура в плътно сиво облекло. Лявата ръка — с ръкавица — държеше друга желязна звезда, няколкото й върха лъщяха от намазаната отрова. В дясната стискаше нож кетра, извит и с широко острие. Телаб криеше лицето, но около тъмните очи се виждаха многобройни изчертани с бяло татуировки върху черната кожа.
Убиецът пристъпи вътре, без да откъсва очи от нея.
— Глупава жена — изсъска. Мъжки глас, завалена ерлийска реч.
— Южният клан на Семк — каза Апсалар. — Далече си от дома.
— Не трябваше да има свидетели. — Лявата му ръка замахна.
Апсалар се изви. Желязната звезда изсвистя и се удари в стената зад нея.
Убиецът скочи напред. Посече надолу и на кръст с лявата ръка, за да отбие нейната дясна, после заби с ножа кетра към корема й, та острието да посече вътрешностите й. Без успех.
Докато замахваше с лявата си ръка, Апсалар отстъпи вдясно. Долната част на дланта му се стовари силно в бедрото й. Отдръпването й от ножа принуди семка да я последва с оръжието. Но много преди да я достигне, тя вече бе забила своя нож между ребрата му и върхът прониза сърцето откъм гърба.
Семкът се смъкна с приглушен стон, ножът меч се изплъзна от ръката му и той рухна на пода. Издиша сетния си дъх и застина.
Апсалар почисти оръжието си в бедрото му и започна да реже дрехата му. Татуировките продължаваха, покриваха всяка част от тялото му. Съвсем обичайна черта за Южния клан, но стилът не беше на семк. Тайнствено писмо се извиваше на спирала по мускулестите крайници, подобно на глифовете, които бе видяла сред руините извън храма.
Езикът на Първата империя.
С нараснало подозрение, тя обърна тялото, за да открие гърба. И видя потъмнялото петно, груб правоъгълник, над дясната плешка на семка. Там, където бе стояло името му, преди ритуално да бъде изтрито.
Този мъж беше жрец на Безименните.