И да си говореха адюнктата и свитата й, Поурс не можеше да чуе нищо. Думите на Рудан Гуд и отривистият вятър заглушаваха всичко останало. Кракът на лейтенанта пулсираше от болка; ръката също го болеше ужасно. А вече беше и премръзнал, потта бе полепнала като лед по кожата му, за нищо друго не можеше да мисли освен за топлите одеяла, от които го бяха измъкнали.
Имаше моменти, в които му се искаше да убие капитан Кайндли.
Кенеб се беше загледал над развълнуваните води на море Кокакал. Четиринадесета беше заобиколила Сотка и сега се намираха на тринадесет левги западно от града. Долавяше смътно откъслеци от разговора на офицерите зад него, но вятърът отвяваше повечето думи, тъй че беше трудно да долови смисъла, а и едва ли си струваше. От доста време никой от старшите офицери и магове не беше проговорил.
Умора, и може би — краят на тази ужасна, жалка глава от историята на Четиринадесета.
Бяха се придвижвали първо на запад, после — на север. Някъде там, в открито море, беше транспортният флот, с неговия ескорт от дромони. Богове, срещата трябваше да е възможна, а след нея разбитите легиони можеха да се махнат от съсипания от чумата континент.
„Да отплаваме… но къде?“
У дома, надяваше се. В Кюон Тали, временно поне. Да се прегрупират, да получат попълнения. Да изплюят последните зърна пясък от тази обладана от Гуглата земя. Можеше да се върне при жена си и децата си, с цялото объркване и тревога, които носеше едно такова събиране. Твърде много грешки бе имало в общия им живот и дори редките моменти на изкупление бяха пълни с горчивина. „Майнала.“ Сестрата на жена му, направила онова, което правят толкова много жертви, скрила раните си, намерила нормалност в едно жестоко насилие и успяла да се убеди, че вината е у самата нея, а не в лудия, за когото се беше омъжила.
Убиването на кучия му син не беше достатъчно, ако питаха него. Онова, което все още трябваше да се изтръгне, бе проникналото по-надълбоко гнило, възлите и нишките, заплетени в хаотичната паяжина на времето, преживяно в онзи отвратителен гарнизон. Един живот, обвързан с всеки друг от невидими потръпващи нишки, несподелени рани и неотвърнати очаквания, постоянните лъжи и заблуди — цял континент трябваше да се разтърси от въстание, за да се разкъса всичко това. „А все още не сме изцерени.“
Не беше нужно да се пресяга надалече, за да види, че адюнктата и тази проклета армия са обвързани в същата заплетена мрежа, последиците от предателство, почти непоносимата истина, че на някои неща не може да се отвърне.
Издутите делви по пазарищата — изящно изрисувани на рояци жълти пеперуди, гъмжилото от едва видими фигури, сипещи се над течението на затлачена река. Ножници, украсени с черни пера. Нарисуваната колона от псета по градската стена, всяко животно — свързано със следващото с верига от кости. Търговците, продаващи реликварии, съхранили уж свещени останки от великите герои на Седма армия. Бълт, Лъл, Ченед и Дюйкър. И от самия Колтейн, разбира се.
Когато врагът ти прегърне героите на твоята страна, се чувстваш странно… измамен, сякаш кражбата на живот е била само началото, а сега и самите легенди са заграбени, преобразени до неузнаваемост. „Но Колтейн принадлежи на нас. Как смеете да правите това?“ В подобни чувства, избликнали от тъмния възел на душата му, нямаше особен смисъл. Неловко, нелепо се чувстваше дори да ги изрече на глас. Мъртвите винаги се оказваха преобразени, тъй като нямаха никаква защита срещу онези, които пожелаят да ги използват или да злоупотребят с тях — кои са били, какъв е бил смисълът на делата им. И точно това беше мъката… в тази… несправедливост.
Тези нови култове с техните отвратителни светини, те с нищо не отдаваха почит на Кучешката верига. А и целта им изобщо не беше тази. Според Кенеб бяха по-скоро жалко усилие да бъде наложена връзка с отминало величие, с време и място на изключителна значимост. Не се и съмняваше, че Обсадата на Ю’Гатан скоро ще придобие подобен митичен статут, и тази мисъл го изпълваше с омерзение, искаше му се да е колкото може по-далече от земята, раждаща и подхранваща такава скверност.
Блистиг заговори:
— Тези води тук не са добри за закотвяне на флота, адюнкта. Може би ще е по-добре да се изместим на няколко левги…
— Не — отвърна тя.
Блистиг се обърна към Кенеб.
— Времето ще се обърне — обади се Нил.
„Дете, с бръчки по лицето. Това е наследството от Кучешката верига. Бръчки по лицето и окървавени ръце.“