И Темъл, младият уикец, начело на негодуващи вгорчени старци, които все още мечтаеха за възмездие над убийците на Колтейн. Яздеше коня на Дюйкър, стройна кобила с очи, за които Кенеб бе готов да се закълне, че са пълни със скръб. Темъл носеше свитъци, уж съдържащи писанията на самия историк, макар да не искаше да ги покаже на никого. Този още несъзрял воин, понесъл бремето на спомена, понесъл последните месеци живот на един старец, някогашен войник от Старата гвардия, който по някакъв необясним начин бе успял да го затрогне. Само това, подозираше Кенеб, заслужаваше разказ, но завинаги щеше да си остане неразказано, защото го разбираше само Темъл, съхранил в себе си всяка подробност, а Темъл не беше от тези, които ще обяснят, не беше разказвач. „Той само ги изживява. Това е, за което копнеят онези поклонници на култа, да го изтръгнат за себе си, и това няма да притежават никога.“
Не можеше да чуе нищо от огромния лагер зад себе си. Но една шатра там, сред издигнатия набързо град, властваше в ума му. Мъжът в нея не беше проговарял от дни. Единственото му око сякаш се взираше в нищото. Онова, което бе останало от Тене Баралта, беше изцерено, поне що се отнася до плътта и костите. Духът, уви, бе нещо съвсем друго. Родната земя на Червения меч не се беше оказала добра към своя син. Кенеб се зачуди дали и той жадува да напусне Седемте града като него.
— Чумата става все по-опасна — каза Недер. — Сивата богиня ни преследва.
При тези думи адюнктата извърна глава.
Блистиг изруга.
— Откога Полиел стана толкова жадна да е на страната на някакви проклети бунтовници — тя вече ги изби повечето, нали?
— Не разбирам тази потребност — отвърна Недер и поклати глава.
— Но изглежда, е спряла гибелните си очи на малазанците. Преследва ни и се приближава.
Кенеб затвори очи. „Не сме ли изстрадали достатъчно?“
На мъртвия кон се натъкнаха скоро след разсъмване. Сред рояците пеперуди, ръфащи разпрания труп, имаше и два скелета-гущери, стояха на задните си крака, забили надолу глави, мачкаха и пъдеха големите колкото птици насекоми.
— Дъх на Гуглата — измърмори Лостара, — какви са тези същества?
— Телораст и Кърдъл — каза Апсалар. — Призраци, обвързали се с тези малки тела. Мои спътници, от доста време.
Калам се доближи и клекна до коня.
— Ония котки-влечуги. Дошли са от всички страни. — Изправи се и огледа скалите. — Не мога да си представя, че Масан Гилани е оцеляла в тази засада.
— Грешиш — отвърна му глас откъм склона вдясно от тях.
Седеше, изпънала крака на склона. Единият беше станал морав от горната част на бедрото до разпрания кожен ботуш. Тъмната й кожа беше пепелява, очите й — помръкнали.
— Не мога да спра кървенето, но свалих едно от копелетата и раних друго. После дойдоха Хрътките…
Капитан Фарадан Сорт се извърна към колоната.
— Детсмел! Бегом напред!
— Благодаря ти за ножа — каза Масан Гилани на Апсалар.
— Задръж го — отвърна тя.
— Съжалявам за коня ти.
— И аз. Но не си виновна.
— Е, май все пак ни чака дълъг път — въздъхна Калам.
Ботъл се добра до челото на колоната след Детсмел, достатъчно близо, за да огледа съсредоточено двата птицеподобни скелета-влечуги, покатерили се върху конския труп и улисани в избиването на пеперуди. Загледа се мълчаливо в резките махове, в поклащащите се кокалести опашки, в чернилката на душите им — струеше като пушек от пукнат комин.
Някой се приближи до него и той се обърна. Фидлър — сините му очи се бяха вторачили в двете немрящи същества.
— Какво виждаш, Ботъл?
— Сержант?
Фидлър го хвана под мишницата и го дръпна настрана.
— Казвай.
— Призраци. Вселили са се в тия скелети.
— Това Апсалар вече го каза. Що за призраци?
Ботъл се поколеба.
Фидлър изруга.
— Ами, предполагах, че тя го знае, но си има някакви причини да не го спомене, тъй че си мислех, едва ли ще е учтиво да…
— Войник…
— Искам да кажа, нали ти е била подчинена и…
— Подчинена и между другото — самата тя обсебена, не от кого да е, а от Въжето, повечето време, докато я познавах. Тъй че ако не говори, не е изненада. Казвай, Ботъл, що за плът са наричали свой дом някога онези души?
— Искате да кажете, че й нямате вяра?
— Аз и на теб нямам много вяра.
Намръщен, Ботъл извърна глава, загледа се в Детсмел, който се беше заел с Масан Гилани горе на склона, долови шепота на магията Денъл… и нещо като дъха на самия онзи, Качулатия. „Кучият му син е некромант, проклет да е!“
— Ботъл.
— Сержант? О, прощавай. Тъкмо се чудех…
— Какво се чудеше?
— Ами… защо Апсалар води два дракона подире си.
— Не са дракони. Това са малки гущери…