— Не, сержант. Дракони са.
Фидлър се опули.
Ботъл си знаеше, че няма да му хареса.
14.
Има нещо дълбоко цинично, приятели, в представата за рай след смъртта. Изкушението е измъкване. Обещанието е оправдаващо. Човек не е длъжен да поема отговорност за света, какъвто е, и следователно не е длъжен да знае нищо за него. За да се стреми към промяна, към истинска доброта в този смъртен свят, човек трябва да признае и да приеме, вътре в душата си, че тази смъртна реалност има предназначение сама по себе си, че най-висшата й ценност не е за нас, а за нашите деца и за техните деца. Да се гледа на живота само като на бърз преход по разкаляна пътека — станала разкаляна от собственото ни безразличие — означава да се оправдае всякаква мизерия и поквара и да се нанесе жестоко наказание над невинния живот на тези след нас.
Аз отричам тази представа за рай отвъд портите от кости. Ако душата наистина надживява прехода, то тя ни задължава — всеки от нас, приятели мои — да храним вяра в подобието: онова, което ни очаква, е отражение на онова, което оставяме след себе си, и като прахосваме своето тленно съществуване, ние предаваме дадената ни възможност да опознаем добротата, съчувствието, съпричастието, състраданието и изцелението — подминаваме всичко това в устрема си да стигнем до място на блясък и красота, място, което не сме си спечелили и което със сигурност не заслужаваме.
Чаур вдигна бебето, сякаш се канеше да го подруса на коляно, но Баратол се пресегна, положи кротко ръка на китката на грамадния мъж и поклати глава.
— Не е достатъчно голяма за това. Дръж я внимателно, Чаур, да не й счупиш нещо.
Чаур му отвърна с широка усмивка и залюшка до гърдите си повитото отроче.
Баратол Мекхар се отпусна в стола, изпъна крака и за малко притвори очи, мъчеше се да не слуша кавгата в съседната стая, където жената, Сцилара, се съпротивляваше на общите усилия на Л’орик, Нулис, Филиад и Урдан, които до един и гръмогласно настояваха да приеме бебето, както повелявала майчинската отговорност, майчиният дълг и още цяло гъмжило натоварени с вина изрази, които хвърляха по нея като камъни. Баратол не можеше да си спомни кога за последен път бяха проявили такава пламенна ревност за каквото и да било. Разбира се, в този случай добродетелността им идваше лесно, тъй като не им струваше нищо.
Признаваше си, че изпитва известно възхищение към жената. Децата наистина бяха бреме, а след като точно това явно не беше плод на любов, липсата на привързаност у Сцилара изглеждаше съвсем разбираема. От друга страна, яростта на селяните пораждаше у него отвращение и смътно гадене.
Хайрит, допреди малко мълчалива свидетелка на тирадата в стаичката, където бяха нагласили леглото на Сцилара, влезе при него и поклати глава.
— Идиоти! Надути бъбриви тъпаци! Само чуй цялата тази благочестивост, Баратол! Човек да си помисли, че това бебе е прероденият император!
— Боговете да не дават дано — измърмори ковачът.
— Джеса от последната къща, с едногодишния изтърсак с болнавите крака, дето няма да се оправят. Няма да откаже детето и всички тука го знаят.
Баратол кимна малко вяло, умът му беше зает с други неща.
— И другата Джеса от стария чифлик, макар че тя няма мляко от петнайсет години. Все пак ще е добра майка, а и на това село ще му дойде добре едно ревливо бебе, да заглуши реването на големите. Да доведем тука двете Джеси да се разберат, и всичко е наред.
— Л’орик е — каза Баратол.
— Кое това?
— Л’орик. Той е толкова благочестив, че гори, като го пипнеш. Или по-скоро гори всичко, което пипне.
— Е, ама не му е работа, нали?
— Хора като него правят всяко нещо своя работа, Хайрит.
Тя седна срещу него и го изгледа с присвити очи.
— Колко още ще чакаш?
— Само докато младокът, Кътър, се оправи за път — въздъхна Баратол. — Слава на боговете, че всичкият ром се изпи. Бях забравил какво ти прави на червата.
— Заради Л’орик, нали?
Той вдигна вежди.
— Появата му тук не просто те изгори — тя те овъгли, Баратол. Май си направил доста лоши неща навремето. — Изсумтя. — Е, не си по-различен от всички тук. Но си мислел, че ще можеш да се скриеш тука завинаги, а сега знаеш, че няма да стане. Освен, разбира се… — Хайрит присви очи още повече, — … ако не убиеш Л’орик.
Ковачът погледна Чаур, който правеше муцки на бебето и му гукаше, а то на свой ред като че ли му отвръщаше с гуу, все още в блажено неведение за ужасната грозота на надвисналото над него чудовищно лице, и пак въздъхна.