— Никого не искам да убивам, Хайрит.
— Значи заминаваш?
— До брега, да.
— Махне ли се Л’орик оттук, ще почнат да те търсят пак. Стигнеш ли до брега, Баратол, намираш го бързия кораб и се махаш от тоя проклет континент, това правиш. Е, ще ми липсваш де — единственият човек с повече от половин мозък в цялото това село. Но Гуглата знае, нищо не трае вечно.
Л’орик влезе и двамата се обърнаха. Върховният маг се беше зачервил, на лицето му се четеше изумление и неверие.
— Просто не го разбирам това!
— Няма и да го разбереш — изсумтя Баратол.
— Дотук значи стигна цивилизацията — каза магът, скръсти ръце и изгледа ядно ковача.
— В това си прав. — Баратол стана. — Не мисля обаче, че Сцилара те е канила в живота си.
— Грижата ми е за детето.
Ковачът тръгна към страничната стаичка.
— Не е. Обсебен си от благоприличието. От твоята версия за него, пред която всички трябва да падат на колене. Само че Сцилара не е впечатлена. Твърде умна е, за да се впечатли. Влезе в стаичката и сграбчи Нулис за яката.
— Ти — изръмжа й. — И всички останали! Марш навън. — Дръпна запенената, ръсеща проклятия жена семк, избута я през прага, после изчака и другите да се изнижат.
После се обърна към Сцилара.
— Как е раната?
Тя се намръщи.
— Тая, от която ръката ми ще изсъхне, или тая, дето не мога да стана заради нея?
— Рамото. Другото изобщо не е рана.
— Ти пък откъде знаеш?
Той сви рамене.
— Всяка жена дори в това селце е изтръскала по едно-две бебета и всичките си ходят съвсем нормално.
Тя го изгледа подозрително.
— Ти си Баратол, нали? Ковачът.
— Да.
— Кметът на тая дупка, дето я наричате село.
— Кмет? Не мисля, че заслужаваме кмет. Не, просто съм най-якият и най-злият, дето живее тук, което за повечето мозъци значи твърде много.
— Л’орик казва, че си предал Ейрън. Че си виновен за смъртта на хиляди, когато Т’лан Имасс са дошли да смажат въстанието.
— Точно в това не съм съгласен с него.
Тя се изсмя. Много гаден смях.
— Е, благодаря ти, че ги изгони ония глупаци. Освен ако не се каниш да подхванеш оттам, откъдето свършиха те.
Той поклати глава.
— Имам някои въпроси за приятелите ти. Т’лан Имасс са ви причакали явно с намерението да отвлекат момичето, Фелисин Младшата.
— Л’орик го казва това — отвърна Сцилара, надигна се с усилие и изохка. — Тя не беше важна за никого. Това е безсмислено. Според мен те дойдоха по-скоро да убият Хеборик, отколкото да отвлекат нея.
— Била е осиновената дъщеря на Ша’ик.
Тя сви рамене, изохка отново.
— Много бездомни деца бяха осиновени.
— Този Кътър, той откъде е?
— От Даруджистан.
— Натам ли се бяхте запътили?
Сцилара затвори очи.
— Вече е без значение, нали?
— Сега поспи, Сцилара. Харесва ли ти, или не, ти си единствената тук, която може да нахрани малката ти дъщеря. Освен ако не успеем да убедим една Джеса, живее в последната къща.
И излезе.
Върховният маг беше взел бебето от ръцете на Чаур. Грамадният селски идиот седеше и по пъпчивото му лице се стичаха сълзи, подробност, незабелязана от Л’орик, който крачеше напред-назад с шаващото в прегръдката му бебе.
— Един въпрос — обърна се Баратол към него. — Колко трябва да пораснат, преди да изгубиш всякакво съчувствие към тях?
Върховният маг се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
Ковачът махна пренебрежително и си приближи до Чаур.
— Двамата с теб. Имаме да заровим един труп. Още копане, Чаур. Ти обичаш да копаеш, нали?
Чаур кимна и се усмихна през сълзи. Носът му течеше.
Баратол го отведе до ковачницата, взеха кирка и лопата и тръгнаха към каменистата равнина на запад от селцето. Предната нощ беше пръснал дъжд, рано за сезона, но никаква следа не беше останала след слънчевото жарко утро. Гробът беше до полузапълнена яма с останките от конете, след като Урдан беше привършил с насичането им. Бяха му казали да ги изгори, но явно беше забравил. Вълци, койоти и лешояди се бяха докопали до костите и вътрешностите, а ямата вече гъмжеше от мухи и личинки. На двайсетина крачки по на запад вече подпухналият безформен труп на жабата-демон лежеше недокоснат от налитащите на леш твари.
Чаур се изгърби да зарови увитото тяло на Хеборик, а Баратол погледна трупа на странното същество. Подулата се вече кожа беше прорязана от бели резки, сякаш беше започнала да се пука. От това разстояние не можеше да е сигурен, но като че ли черно петно по земята обкръжаваше трупа, все едно че беше изтекло нещо.
— Ей сега ще дойда, Чаур.
Селският идиот се усмихна.
Ковачът се приближи към мъртвия демон, намръщи се и присви очи. Черното петно бяха мухи. Мъртви, хиляди и хиляди. Демонът явно бе толкова неедлив, колкото и безръкият. Забави стъпките си и спря на пет разтега от ужасното туловище. Защото видя, че то се движи — ето, пак, нещо буташе отвътре, под подпухналата кожа.