А след това някакъв глас проговори в главата му.
„Нетърпение. Моля, бъдете така добър, нож лекичко срязва, много внимателно, тази проклета кожа.“
Ковачът извади ножа си и пристъпи. Стигна до демона, наведе се и прокара наточеното острие през една от пукнатините в дебелата жилава кожа. Тя изведнъж се разцепи и Баратол отскочи, щом от прореза плисна жълтеникава слуз.
Нещо като ръка, после лакът се измъкнаха навън, разшириха среза и след няколко мига целият звяр се изхлузи на земята, четири очи примигаха на ярката светлина. На мястото на липсващите два крайника имаше нови, по-малки и по-бледи, но съвсем здрави на вид.
„Глад. Имаш ли ядене, странниче? Ти ядене ли си?“
Баратол прибра ножа, поклати глава и тръгна към Чаур. Демонът заситни след него.
Ковачът стигна до кирката, която беше оставил до гробната яма, взе я, обърна се и я размаха.
— Нещо ми подсказва, че май няма да ти порасте нов мозък, като забия тая кирка в черепа ти — каза на демона.
„Преувеличение. Треса се от страх, непознати. Смешно. Сивожаб само се шегувал, окуражен от израз на ужас на твое лице.“
— Не е ужас. Отвращение е.
Странните очи на демона се завъртяха в кухините си и той изви глава, за да погледне над рамото на Баратол.
„Мой брат дошъл. Той е тук, усещам го.“
— По-добре побързай — отвърна Баратол. — Току-виж си осиновил нов питомник. — Отпусна кирката и погледна към Чаур.
Грамадният мъж стоеше над увитото тяло на Хеборик, зяпнал опулено демона.
— Всичко е наред, Чаур. Хайде да отнесем мъртвия зад ковачницата.
Селският глупак се усмихна и метна тялото на Хеборик на рамо. Вонята на гниеща плът удари ковача в носа.
Баратол сви рамене и вдигна и лопатата.
Сивожаб заподскача към селцето.
Сцилара се сепна и отвори очи, възбуден глас изпълни ума й:
„Радост! Прескъпа Сцилара, време на бдение свършило! Силен и храбър Сивожаб защитил твоя святост и потомство вече скимти в прегръдка на брат Л’орик!“
— Сивожаб! Но те казаха, че си умрял! Защо ми говориш така? Ти никога не си ми говорил!
„Женска с потомство трябва бъде загърната с мълчание. Всички късчета и стрелички на раздразнение отбивани от благороден Сивожаб. А сега, о, щастие, мога да влея в твоя душа моя немряща любов!“
— Богове подземни, това ли е трябвало да търпят другите? — Тя посегна за лулата си и кесийката с ръждивец.
След миг демонът се шмугна през вратата, последван от Л’орик с бебето на ръце.
Намръщена, Сцилара щракна искра с огнивото да разпали лулата.
— Детето е гладно — каза Л’орик.
— Чувала съм, че са вечно гладни. Хайде, дай ми го това червейче.
Върховният маг й подаде детето и каза:
— Трябва да го признаеш за свое, Сцилара.
— О, моя е тя, и още как. Виждам го по алчния поглед в очите й. В името на целия свят, моли се, Л’орик, да е взела от баща си само синята кожа.
— Знаеш значи кой е той?
— Корболо Дом.
— Аха. Мисля, че все още е жив. Гост на императрицата.
— Мислиш ли, че ме интересува, Л’орик? Аз се давех в дъранг. Ако не беше Хеборик, щях да съм една от закланите послушници на Бидитал. Хеборик… — Погледна бебето, засмукало лявата й гръд, и примижа от дима от лулата. После вдигна глава и изгледа с яд Л’орик. — А проклетите Т’лан Имасс го убиха — защо?
— Той беше слуга на Трийч. Сцилара, сега има война на боговете. И ние, смъртните, ще плащаме цената за това. Опасно време е да си верен поклонник — на който и на каквото и да било. Освен, може би, на самия хаос, защото ако някоя сила се възнася в този модерен век, то със сигурност е той.
Сивожаб усърдно се облизваше, явно съсредоточен над новите си крайници. Изглеждаше някак… по-малък. Сцилара отвърна:
— Е, значи се събра отново със своя любимец, Л’орик. Което означава, че вече можеш да си тръгваш. И се махни колкото може по-далече оттук. Аз ще изчакам Кътър да се събуди. Той ми харесва. Мисля, че ще замина там, накъдето замине той. Това голямо приключение свърши. Тъй че изчезвай.
— Не и преди да се уверя, че няма да предадеш детето си на неизвестно бъдеще, Сцилара.
— Не е неизвестно. Или поне не е по-неизвестно от което и да е бъдеще. Тук има две жени, и двете се казват Джеса, и те ще се погрижат за него. Ще го отгледат съвсем добре, след като явно го обичат това. Браво на тях, ако питаш мен. И съм щедра освен това — не го продавам, нали? Не, като проклета глупачка им го давам.
— Колкото повече и по-често държиш това момиченце — каза Л’орик, — толкова по-малко вероятно е да направиш това, което се каниш. Майчинството е духовно състояние — много скоро ще го разбереш.