— Явно вече съм обречена на робство, колкото и да негодувам.
— Духовното прозрение не е робство.
— Личи си колко много знаеш, Върховен маг.
— Длъжен съм да ти кажа, че думите ти съкрушиха Сивожаб.
— Ще го преживее — явно може да преживява всичко. Е, мисля да сменя ненките. Много ли държиш да гледаш?
Л’орик се обърна и излезе.
Големите лъчисти очи на Сивожаб примигаха към Сцилара.
„Аз не съкрушен. Мой брат разбира погрешно. Потомство пълзи свободно и трябва пази се само, съхранява свой живот. Спомен. Много опасности. Преходна мисъл. Тъга. Сега трябва придружавам мой злочест брат, защото той много отчаян от толкова неща на света. Топлина. Ще тая свое обожание към теб, защото чиста добродетел е да сме си вечно недостижими, съвършенството от това. Което, трябва да признаеш, би било мъчително, наистина.“
— Мъчително не е първата дума, която ми хрумва, Сивожаб. Но ти благодаря за чувството, колкото и болезнено и извратено да е. Слушай, опитай се да го научиш Л’орик, нали? Само на няколко неща, на смирение например. И цялата тази ужасна увереност — избий я, избий я от него. Тя го прави противен.
„Родителско наследство, уви. Родителите на Л’орик… о, все едно. Сбогом, Сцилара. Сладки фантазии, бавно разбулвани в тъмни блатисти води на мое въображение. Само това ще ме пази в цветист дух.“
Демонът се заклати тежко към вратата и излезе.
Две корави устенца се вкопчиха в дясната й гърда. „Болка и удоволствие, богове, какъв ужасен, объркващ съюз.“
От външната стая се чуха гласове, но тя не си направи труда да се вслуша.
Бяха отвлекли Фелисин. Това беше най-жестокото. За Хеборик поне вече имаше някакъв мир, край на онова, което го беше измъчвало, а и той все пак беше стар човек. Достатъчно бяха искали от него. Но Фелисин…
Сцилара загледа малкото същество на гърдите си, махащите във въздуха ръчички, после отпусна глава на стената и започна да пълни лулата си.
Нещо безформено и сякаш безвременно беше изпълвало ума му и едва в последните няколко мига, с няколкото вдишвания, съзнанието се върна, пренесе го от един миг към следващия. В който отвори очи. Стари сиви греди на тавана, цепнатините между тях — запълнени с паяжина, заплетена около сухите трупове на пеперуди и мухи. Два фенера висяха на куки, с почти догорели фитили. Помъчи се да си спомни как се е озовал тук, в тази непозната стая.
„Даруджистан… една подскачаща монета. Убийци…“
Не, това беше отдавна. „Треморлор, Домът на Азат, и Моби… онова обсебено от бог момиче — Апсалар, о, обич моя…“ Тежки думи, разменени с Котильон, бога, който беше гледал някога през нейните очи. Беше в Седемте града; беше пътувал с Хеборик Призрачните ръце и Фелисин Младшата, със Сцилара и демона Сивожаб. Беше се превърнал в мъжа с ножовете, убиеца при възможност.
Мухи…
Кътър простена и предпазливо посегна към корема си под опърпаните одеяла. От раната беше останал само тънък белег. Беше видял… да, вътрешностите му се изсипаха. Изпитал беше внезапна липса на тежест, дръпването, което го смъкна на земята. Студено, толкова студено…
Другите бяха мъртви. Трябваше да са мъртви. Но пък… нали и той трябваше да е мъртъв. Бяха го разпрали. Бавно извърна глава, огледа стаята, в която се бе озовал. Някакъв склад, килер за храна може би. Рафтовете бяха почти празни. Беше сам.
Движението го изтощи — нямаше сили да вдигне ръката си от корема си.
Затвори очи.
Няколко бавни вдишвания и… изведнъж се усети, че стои прав, някъде другаде. Градина в палат, неподдържана и изсъхнала като след години суша. Небето беше бяло, безлико. Пред него имаше малко езеро с каменен перваз, гладка спокойна вода. Въздухът — душен и непоносимо горещ.
Кътър се напрегна да пристъпи напред, но разбра, че не може да помръдне. Стоеше като вкоренен в земята.
Вляво от него запращяха дървета и храсти, заогъваха се назад, а във въздуха се очерта раздран процеп. След миг две човешки фигури се провряха през портала. Жена, след нея мъж. Порталът се затръшна и остави само завихрена пепел и кръг опърлени растения.
Кътър се опита да проговори, но нямаше глас, а много скоро разбра, че те не могат да го видят. Беше като призрак, като невидим свидетел.
Жената беше висока колкото мъжа, малазанка, докато той със сигурност не беше малазанец. Красива, но с някаква твърда, неподатлива красота. Тя бавно се обърна.
На ръба на езерото вече седеше друга жена. Светлокожа, с нежни черти, дългата й златиста коса бе прибрана на изкусно сплетени многобройни плитки. Едната й ръка бе топната в езерото, но вълни не браздяха водата. Тя гледаше гладката й повърхност и не вдигна очи, когато малазанката заговори.