— Сега какво?
Мъжът — две грамадни млатила за вършеене бяха затъкнати в колана му — имаше вид на пустинен воин, с тъмно плоско лице, с очи, присвити зад паяжина от бръчки. Беше снаряжен като за битка. На въпроса на спътничката си прикова поглед в седналата жена и рече:
— Така и не го обясни ясно, Кралице на сънищата. Единствената част от сделката, която ме притеснява.
— Твърде късно е за съжаления — промълви седящата.
Кътър се взря в нея отново. Кралицата на сънищата. Богиня. Сякаш и тя не подозираше, че Кътър по някакъв начин присъства тук, свидетел е на сцената. Но това беше нейното царство. Как беше възможно?
Мъжът се намръщи на насмешливите думи на Кралицата.
— Искаш да ти служа. За да направя какво? Омръзна ми да водя армии, до гуша са ми дошли пророчествата. Дай ми задача, ако трябва, но я кажи открито. Да убия някого, да браня някого — не, второто не — и от бранене ми писна.
— Тъкмо твоя… скептицизъм… най-много ценя, Леоман от Вършачите. Признавам обаче, че съм малко разочарована. Спътникът ти не е онзи, когото очаквах.
Мъжът, наречен Леоман, погледна малазанката, но не отвърна нищо. Обърна се отново към богинята и очите му бавно се разшириха.
— Коураб?
— Избраник на Опонн — каза Кралицата на сънищата. — Възлюблен от Господарката. Неговото присъствие щеше да е полезно… — Леко се намръщи, после въздъхна и продължи: — А вместо него трябва да се примиря със смъртна, но която и друг бог е хвърлил око. За какво ли, питам се? Дали този бог най-сетне ще я използва? Така, както използват всички богове? — Отново се намръщи. — Не отхвърлям този… съюз. Вярвам, Гуглата разбира това достатъчно добре. И все пак виждам, че нещо неочаквано се раздвижва… в дълбините на тези води. Дънспароу, знаеше ли, че си белязана? Не, допускам, че не си — била си новородена, когато са те посветили, в края на краищата. А след това отвлечена, от храма, от брат ти. Гуглата така и не му прости за това и накрая получи най-удовлетворителното отмъщение, като отхвърли докосването на лечител, след като нищо друго не беше нужно, след като това докосване можеше да промени света, можеше да разбие едно древно проклятие. — Замълча за миг, все така загледана в езерото. — Вярвам, че сега Гуглата съжалява за решението си — липсата на смирение у него все още го жили. Дънспароу, подозирам, че с теб той може да потърси обезщетение…
Малазанката беше пребледняла.
— Чух за смъртта на брат ми — каза тя. — Но всяка смърт идва от ръката на Гуглата. Не виждам нужда от възмездие.
— От ръката на Гуглата. Съвсем вярно, и също тъй Гуглата избира времето и начина. Но само в най-редките случаи той открито се намесва в нечия тленна смърт. Погледни на обичайното му… съучастие… като на не повече от сбръчкани пръсти, бдящи над гладкото изтъкаване на тъканта на живота, поне докато се появи възелът.
Леоман проговори:
— Защо не си разсъждавате за тънкостите на догмата някой друг път? На мен това място вече ми дотяга. Прати ни някъде, Кралице, но първо ни кажи какви услуги искаш от нас.
Най-сетне тя вдигна очи, изгледа за няколко мига пустинния воин и отвърна:
— Засега от вас… не искам нищо.
И се възцари тишина. По някое време Кътър осъзна, че двамата не се движат. Издигането и отпускането на гърдите с дишането дори не се виждаше. „Замръзнали… точно като мен.“
Кралицата на сънищата бавно извърна глава, погледна Кътър и се усмихна.
Внезапно, вихрено завръщане… събуди се сепнат под изтъркани завивки и гредореден таван, напластен с трупчета изсмукани, сухи насекоми. Но усмивката се задържа, потече през него като вряла кръв. Беше знаела, разбира се, че беше знаела, тя самата го беше завела там, в онзи миг, за да бъде свидетел. Но защо? Леоман от Вършачите… пълководецът ренегат от армията на Ша’ик, преследваният от армията на адюнкта Тавори. „Явно е намерил начин да се измъкне, но срещу цена. Може би това беше урок — никога не се пазари с богове.“
До ума му достигна смътен звук. Бебешки плач — настойчив, искащ.
След това — по-близък шум, ситнещи стъпки, и Кътър извърна глава и видя, че завеската на входа се дръпна и нечие младо, непознато лице се вторачи в него. Лицето бързо се отдръпна. Гласове, тежки стъпки, после завесата рязко се издърпа встрани. Вътре нахлу огромен мъж с черна като катран кожа.
Кътър го зяпна. Изглеждаше… познат, но знаеше, че никога не го е срещал.
— Сцилара пита за теб — каза непознатият.
— Бебето, дето плаче… нейното ли е?
— Да, засега. Как се чувстваш?
— Слаб, но не толкова слаб, колкото преди. Гладен, жаден. Кой си ти?