— Местният ковач. Баратол Мекхар.
„Мекхар.“
— Калам…
Гримаса.
— Братовчед, далечен. Мекхар е за цялото племе — няма го вече, изби го Фалад Енезгура от Ейрън по време на едно от завоеванията си на запад. Повечето оцелели се пръснахме кой накъде види. — Сви рамене и изгледа Кътър. — Ще ти донеса храна и пиене. Ако дойде тука една вещица семк и се опита да те спечели за каузата си, кажи й да се разкара.
— Кауза ли? Каква кауза?
— Приятелката ти Сцилара иска да остави детето тук.
— О!
— Това изненадва ли те?
Той помисли.
— Всъщност не. Тя и преди не беше на себе си, доколкото разбрах. Още от Рараку. Предполагам, че иска да се отърве от всички спомени.
Баратол изсумтя и се обърна към вратата.
— А бе, какво им става наистина на всички тия бежанци от Рараку? Ей сега ще се върна, Кътър.
„Мекхар.“ Даруджистанецът се усмихна. Тоя тук изглеждаше достатъчно як, за да вдигне Калам и да го запокити през стаята. И, доколкото Кътър бе успял да разгадае изражението му в онзи кратък миг, в който спомена името му, сигурно щеше да направи точно това, ако му паднеше случай.
„Слава на боговете, че нямам братя и сестри… както и братовчеди, впрочем.“
Усмивката му изведнъж повехна. Ковачът беше споменал Сцилара, но никой друг. Едва ли беше от небрежност. Баратол не приличаше на човек, който не може да си мери приказките. „Беру да пази…“
Л’орик гледаше запустялата улица — сграда до сграда, порутени останки от някогашна процъфтяваща общност. Залисана в самоунищожението си още тогава, макар че безспорно никой не го беше мислил така по онова време. Гората сигурно бе изглеждала безкрайна, или поне безсмъртна, и те бяха секли и събирали добива с трескаво увлечение. Но ето, че дърветата бяха свършили и всичките трупани от прихода монети се бяха изсипали между пръстите им, и шепите бяха останали пълни с пясък. Повечето плячкаджии сигурно се бяха преместили по други места, намерили бяха други парчета древна гора, все така подвластни на съблазънта за бърза печалба. „И са правили пустиня след пустиня… докато пустините не са се събрали.“
Отърка лицето си, усети песъчинките, дращеха като натрошено стъкло по бузите му. Добре поне, че имаше и някои награди. Дете се беше родило, Сивожаб отново беше до него, беше успял да спаси живота на Кътър. „И Баратол Мекхар, име, повтаряно в десетки хиляди проклятия…“ Е, предвид престъпленията му, Баратол изобщо не беше онова, което Л’орик си беше представял. Хора като Корболо Дом повече подхождаха на представите му за изменник, или извратената лудост на някой като Бидитал. И все пак Баратол; офицер в Червените мечове, беше убил Юмрука на Ейрън. Беше арестуван и хвърлен в тъмница, разжалван и пребит безмилостно от другарите си Червени мечове — първото и най-дълбоко петно върху тяхната чест, подклаждащо изключителните им прояви на фанатична служба оттам насетне.
Баратол трябваше да бъде разпънат на Ейрънския път. Ала вместо това градът се беше вдигнал на бунт, бе избил малазанския гарнизон, бе прогонил Червените мечове.
И тогава бяха дошли Т’лан Имасс, за да нанесат суровия, брутален урок на имперско възмездие. И Баратол Мекхар беше видян, от десетки свидетели, да отваря северната порта.
„Но е истина. На Т’лан Имасс не им трябват отворени порти…“
Въпросът, който никой не беше задал, беше: защо един офицер на Червените мечове ще убива градския Юмрук?
Л’орик подозираше, че Баратол няма да му даде задоволителен отговор. Не беше от тези, които ще започнат да се защитават, поне с думи. Дотолкова Върховният маг можеше и сам да разгадае в тъмните очи на едрия мъж — отдавна се беше отказал от човешкото. И от оценката за мястото си в него. Нищо не го подтикваше да оправдава това, което е сторил; никакво чувство за приличие или за чест не принуждаваше този човек да защитава каузата си. Само една напълно предала се душа се отказва от представата за изкупление. Нещо се беше случило някога, нещо, което бе съкрушило вярата на Баратол и бе отворило пътищата към измяната.
И все пак тези местни хорица бяха стигнали почти до преклонение в отношението си към Баратол Мекхар, и тъкмо това Л’орик не можеше да разбере. Дори и сега, след като знаеха истината, след като разбраха какво е извършил техният ковач преди години, те опровергаваха очакванията на Върховния маг. Беше слисан от това, то го караше да се чувства странно безпомощен.
„Но пък признай си, Л’орик, ти никога не си бил способен да събереш последователи, колкото и благородна да е каузата ти.“ О, тук имаше съюзници, добавили бяха своите гласове към собствения му гняв заради ужасяващото безразличие на Сцилара към детето й, но разбираше много добре, че такова единство в края на краищата е преходно и ефимерно. Всички те можеха да осъждат позицията на Сцилара, но нищо нямаше да предприемат; всъщност всички освен Нулис вече бяха готови да приемат факта, че детето ще бъде дадено в ръцете на две техни жени, и двете с името Джеса. „Ето, проблемът е решен. Но всъщност не е нищо повече от приспособяване към едно престъпление.“