Т’лан Имасс. Само кости и сбръчкана кожа. Бързи и смъртно опасни, майстори в засадата. Баратол беше мислил дни наред за проблема, който представляваха, за някакво средство да се справи с тях. Защото подозираше, че отново ще срещне кучите синове.
Брадвата му беше достатъчно тежка, за да им нанесе поражения, стига да удареше достатъчно здраво. Каменните мечове обаче бяха дълги и ако влезеше в обсега им…
За всичко това беше намерил решение.
Запомпа още малко, докато не остана доволен от нажежените до бяло въглища в пещта, и загледа как железният прът доби бледорозов блясък.
— Сега следваме змията, която ни води до сборен лагер на бреговете на езеро с черно зърно, отвъд което прехвърляме плоска скала за два дни, до друг сборен лагер, най-северния, защото всичко, което е отвъд него, е течащо и неоткрито.
Сеймар Дев огледа дългата крива линия камъни по дъното вляво от тях. Кожа от сив и зеленикав лишей, купчини засъхнал зелен мъх, обрасли с червени цветя около всеки камък, а отвъд това — по-пищната зеленина на друг мъх, мек и влажен. Пътеката, по която вървяха, беше гладко изстъргана, гранитът розов и груб, пластовете му се къртеха от ръбовете на големи плоски плочи. Тук-там — черен лишей, с тъкан като на кожа на акула, разпръснат от жили и цепнатини. Видя еленови рога, откършени от някой сезон на разгонване, върховете им бяха проядени от гризачи, и това й напомни как в естествения свят нищо не отива на сметището.
Падините бяха обрасли с черен смърч, половината изсъхнал, а в по-оголените участъци нискорастяща хвойна оформяше високи до коленете островчета, разпрострели се над камъка, всяко — обкръжено от боровинки. Високи борове се издигаха като самотни стражи в странно нагънатата аморфна скала.
Сурова и отблъскваща, тази земя никога нямаше да се покори на човешко господство. Внушаваше древност по начин, несравним с никое друго място, което Сеймар Дев беше виждала, нито дори с пустините на Джаг Одан. Казваха, че под всяка повърхност на този свят, било то пясък или море, заливана от води равнина или гора, има здрава скала, крива и нагъната от невидими налягания. Но тук всички други възможни повърхности бяха изстъргани, за да остане оголен самият нашарен с жили мускул.
Тази земя подхождаше на Карса Орлонг. Воин, изстърган до голо от всякакви повърхностни украшения на цивилизованост, същество, съставено само от мускул, воля и вътрешен напор. Докато в някакъв странен контраст анибарът, Ботфайндър, изглеждаше тук натрапник, почти паразит, самите му движения бяха някак плахи и като че ли обременени с чувство за вина. От това неравно, с оголена скала място с дървета и чисти езера Ботфайндър и сънародниците му взимаха черно зърно и животински кожи; взимаха брезова кора и тръстики, за да правят кошове и мрежи. Недостатъчно, за да оставят белег на този пейзаж, недостатъчно, за да заявят, че е тяхно владение.
Колкото до нея самата, тя неволно се улови, че гледа на заобикалящото с мисълта за несъбрани дърва, за богати с риба езера, за по-ефикасни начини да се събират дългите зърна с калния цвят от тръстиките в плитчините — тъй нареченото черно зърно, което трябваше да се избуха от стръковете, да се събере в кухините на дългите тесни лодки, които използваха анибарите, да се бие с пръчки сред паяжините, кръжащите паяци и бръмченето на тигровите мухи. Можеше да мисли само за източници на приход и как се експлоатират. Все по-малко и по-малко го чувстваше като качество с всеки ден.
Ботфайндър водеше, следван от Карса, който теглеше коня си за юздите, а Сеймар Дев крачеше отзад и гледаше конската задница и махащата се опашка. Стъпалата я боляха, всяка стъпка по коравия камък отекваше по гръбнака й — трябваше да има някакъв начин да се омекотят тези тласъци, каза си, може би някаква многопластова технология за подметките на ботушите — трябваше да помисли над това. И тези хапещи мухи — Ботфайндър си беше отрязал клони от хвойна, нанизал ги беше по шала около главата си, тъй че зелените иглички се поклащаха пред челото и над тила му. Сигурно действаше, въпреки че изглеждаше нелепо. Помисли дали да не се откаже от суетността си и да последва примера му, но реши да го поотложи още малко.
Карса Орлонг вече се беше увлякъл в това пътуване, все едно се бе превърнало в приятно приключение. Тласкан от потребността да въздава правосъдие на когото му падне и независимо от обстоятелствата. Беше започнала да разбира колко плашещ може да е този дивак и как това подхранва усилващото се възхищение у нея. Вече почти вярваше, че този човек е в състояние да изсече просека през цял пантеон от богове.