Пътеката ги изведе на обрасъл с мъх терен, откършени клони се подаваха като сиви пръсти. Вдясно се издигаше крив и дебел вековен дъб, прорязан от ударите на мълнии; всички покарали около него млади дръвчета бяха мъртви, сякаш разбитият страж ветеран излъчваше някаква зла отрова. Вляво се издигаше стена от пръст, от коренището на паднал бор, вертикална и висока колкото Карса, над широка локва черна вода.
Хавок изведнъж спря и Сеймар Дев чу как Карса Орлонг изръмжа. Заобиколи напред покрай джагския кон и видя стената от сплетени криви корени. В тях беше впримчен изсъхнал труп, с набръчкана почерняла плът, с изпънати крайници, оголен врат, но от главата се виждаше само очертанието на челюстта. Гръдният кош като че ли се беше пръснал навътре и кухината продължаваше в сърцевината на огромното дърво. Ботфайндър правеше някакви заклинателни жестове във въздуха.
— Дървото е паднало съвсем наскоро — промълви Карса Орлонг. — Но това тяло, то е било тук от дълго време, виж как черната вода, събрала се около корените, е зацапала кожата му. Сеймар Дев… — Той се обърна към нея. — Виж дупката в гърдите му… как е могло да се появи това?
Тя поклати глава.
— Аз дори не мога да определя що за същество е това.
— Джагът — отвърна тоблакаят. — Виждал съм такива неща преди. Плътта става на дърво, но духът вътре остава жив…
— Твърдиш, че това нещо все още е живо?
— Не знам — дървото е паднало все пак, тъй че и то умира…
— Смъртта не е сигурна — намеси се Ботфайндър с разширени от суеверен ужас очи. — Често дървото отново се възправя към небето. Но този негов обитател, така ужасно окован, не може да е жив. Няма сърце. Няма глава.
Сеймар Дев се приближи да огледа отблизо хлътналите гърди на тялото. И бързо се отдръпна, обезпокоена от нещо, което не можеше да определи.
— Костите под плътта са продължили да растат — промълви тя. — Но не като кост. Дърво. Магията е на Д’рисс, мисля. Ботфайндър, колко старо е дървото според тебе?
— Замръзнало време, може би трийсет поколения. Откакто е паднало — седем дни, не повече. И е съборено.
— Надушвам нещо — каза Карса Орлонг и подаде юздите на Ботфайндър.
Гигантският воин се заизкачва по отсрещния склон на падината, горе спря и бавно свали каменния си меч.
И тя също долови смътна горчилка във въздуха, миризмата на смърт. Тръгна нагоре и спря при Карса.
Пътеката се виеше надолу и стигаше до блатясало езеро. От едната страна, на малка скална издатина над брега, имаше поляна, по която личаха останки от бивак — три кръгли постройки с дървено скеле и стени от кожа. Две бяха полуизгорени, третата — съборена на грамада от натрошено дърво и разкъсани кожи. Тя преброи шест тела, разпръснати из бивака и около него, едното бе паднало по очи във водата, дългата светла коса плуваше като водорасли. Три канута стояха в редица от другата страна на пътеката, корпусите им от дървесна кора бяха изтърбушени.
Ботфайндър дойде при тях, погледна надолу и от гърдите му се изтръгна тънък жаловит вой.
Карса поведе надолу по пътеката. Сеймар Дев го последва.
— Не стъпвай в лагера — каза Карса. — Трябва да разчета дирите.
Тръгна от един труп към друг, очите му зашариха по разровената земя, там, където влажният хумус беше изритан настрана. Отиде до огнището и пръстите му заопипваха пепелта и въглените, опушената пръст под тухлите. Някъде откъм езерото извика гмуркач — скръбен, потискащ звук. Светлината бе станала стоманеносива, слънцето вече се бе скрило зад дърветата на запад. Над тях воят на Ботфайндър стана пронизителен.
— Кажи му да млъкне — изръмжа Карса.
— Не мисля, че ще ме послуша — отвърна тя. — Остави го да поскърби.
— Скръбта му скоро ще стане и наша.
— Боиш ли се от този невидим враг, Карса Орлонг?
Той свърши огледа на пробитите канута и се изправи.
— Четирикрак звяр е минал оттук наскоро. Голям. Взел е един от труповете… но не мисля, че е стигнал далече.
— Значи вече ни е чул — каза Сеймар Дев. — Какво е, мечка ли?
Ботфайндър беше казал, че черните мечки често използват пътеките на анибарите, и им беше посочил изпражнения по пътя. Обяснил беше, че обикновено не са опасни. Все пак дивите същества винаги са непредсказуеми и ако някое от тях се беше натъкнало на тези трупове, като нищо можеше да гледа на тях като на свои.
— Мечка ли? Може би, Сеймар Дев. Като онези в родната ми земя. Те живеят в пещери и изправени са ръст и половина колкото теблор. Но това тук е нещо друго, лапите му са покрити с люспи.