— Люспи?
— И според мен тежи повече от четирима воини теблор. — Изгледа я. — Доста внушителен звяр.
— Ботфайндър не ни каза за такива зверове из тази гора.
— Не е звярът обаче — каза теблорът. — Тези анибари са убити с копия и извити мечове. Взети са им всички украшения, оръжия и сечива. С тях е имало и дете, но е отвлечено. Убийците са дошли от езерото, на плоскодънни лодки. Поне десетима. Двама са били с нещо като ботуши, формата на петата не ми е позната. Другите са носили мокасини от съшити ивици кожа, застъпват се от едната страна.
— Застъпват? С ръб — това би улеснило преследването, нали?
— Сеймар Дев, знам кои са били нападателите.
— Стари твои приятели?
— Сега не говорим за приятелство. Извикай Ботфайндър, искам да го питам дали…
И спря, втренчен в дърветата зад трите канута. Сеймар Дев се обърна натам и видя масивно изгърбено туловище, газеше през огъващите се млади дръвчета. Огромна покрита с люспи глава се надигна над острите рамене и очите се приковаха в тоблакая.
А той вдигна каменния меч с две ръце и се втурна напред.
Ревът на гигантския звяр завърши с тънък пронизителен писък и той скочи… назад, в гъсталака. Пращене на счупени клони, тежко тупане по земята и…
Карса го подгони.
Сеймар Дев се усети, че е извадила камата си.
Трясъкът заглъхна, паническите крясъци на люспестия мечок също.
Тя чу шумолене откъм склона и се обърна. Ботфайндър се смъкна долу и се сви до нея. Устните му помръдваха в безмълвна молитва, очите му не се откъсваха от тунела, току-що прокаран в гъстия храсталак.
Сеймар прибра камата и скръсти ръце.
— Какво му става, като види чудовища?
Ботфайндър седеше в мократа шума и клатеше мълчаливо глава.
Карса Орлонг се върна тъкмо когато Сеймар Дев беше привършила с второто погребение. Отиде до огъня, който тя бе напалила и до който Ботфайндър седеше изгърбен и стенеше протяжно и жалостиво, обзет от неудържима скръб. Тоблакаят остави меча си на земята.
— Уби ли го? — попита тя. — Отряза ли му лапите, одра ли го живо, върза ли ушите му на колана си, скърши ли гърдите му в прегръдката си?
— Избяга — изсумтя той.
— Сигурно вече е на половината път до Ерлитан.
— Не, гладно е. Ще се върне, но чак след като ние се махнем. — Махна вяло към останалите непогребани тела. — Няма смисъл — ще ги изрови.
— Гладно е, казваш.
— Примира от глад. Не е от този свят. А и тази земя тук предлага малко — на звяра щеше да му е по-добре в равнините на юг.
— Според картата това е планината Олфара. Отбелязани са много езера и според мен малкото пред нас е свързано с други, по на север, от река.
— Това не е планина.
— Било е, преди хилядолетия. Смъкнала се е с времето. Тук сме много по-високо, отколкото на юг.
— Нищо не може да изгризе една планина до кокала, вещице.
— Щом казваш. Трябва да видим дали не можем да поправим тези канута — много по-лесно ще е…
— Няма да оставя Хавок.
— Така никога няма да догоним плячката си, Карса Орлонг.
— Те не бягат. Проучват. Търсят.
— Какво?
Тоблакаят не отвърна.
Сеймар Дев изтри пръстта от дланите си.
— Мисля, че този лов, на който тръгнахме, е грешка. Анибарите трябва просто да избягат, да оставят тази земя, поне докато натрапниците не се махнат.
— Ти си странна жена — заяви Карса. — Искаше да проучиш тази земя, а се оказваш безпомощна.
Тя се сепна.
— Защо ми казваш това?
— Тук трябва да си като животно. Да преминаваш безшумно, защото това място ти разкрива малко и говори с мълчание. На три пъти в пътуването ни бяхме проследени от мечка, безшумна като призрак по тази скала. Пресичаше дирята ни. Може да си мислиш, че толкова голям звяр е лесно да се види, но не е. Тук има знамения, Сеймар Дев, много повече, отколкото съм виждал досега където и да било, дори в родната ми земя. Соколи кръжат в небето. Бухали ни гледат от хралупи на мъртви дървета. Кажи ми, вещице, какво става с луната?
Тя заби поглед в огъня.
— Не знам. Сякаш се чупи. Разпада се. Няма записки нещо такова да се е случвало преди, нито как е пораснала, нито за странната корона около нея. — Поклати глава. — Ако това е знамение, целият свят може да го види.
— Пустинният народ вярва, че там обитават богове. Може би водят война помежду си.
— Суеверна глупост — отвърна тя. — Луната е дете на този свят, последното дете, защото някога е имало и други. — Замълча. — Възможно е две да са се сблъскали, но е трудно да се разбере със сигурност — другите никога не са били много видими, дори и в най-добри времена. Тъмни, замъглени, далечни, винаги в сянката, хвърляна от този свят, или на най-голямата луна — тази, която виждаме най-ясно. Напоследък има много прах във въздуха.