— Повече огнени мечове има в небето — каза Карса. — Малко преди разсъмване можеш да видиш десет само за три дъха, всеки сече в тъмното. Всяка нощ.
— Можем да научим повече, като стигнем до брега, защото потоците ще са се променили.
— Променили? Как?
— От дъха на самата луна — отвърна тя. — Можем да измерим този дъх… по отливите и приливите. Такива са законите на съществуването.
Тоблакаят изсумтя.
— Законите са нарушени. Съществуването не се придържа към закони. Съществуването е това, което устоява, а да устояваш значи да се бориш. Накрая борбата свършва. — Вадеше късове опушен бедерин от торбата си. — Това е единственият закон, заслужаващ името си.
Сеймар го изгледа.
— В това ли вярват Теблор?
Той се озъби.
— Един ден ще се върна при моя народ. И ще разбия всичко, в което вярват. И ще кажа на моя баща: „Прости ми. Беше прав, че не вярваше. Беше прав, че презираше законите, които ни оковаваха.“ А на дядо ми няма нищо да кажа.
— Имаш ли жена в племето?
— Имам жертви, не жени.
Жестоко признание, помисли си тя.
— Смяташ ли да търсиш разплата, Карса Орлонг?
— Би се приело като слабост.
— Значи все още те стягат веригите.
— Имаше едно натийско селище, до езерото, където натийците бяха превърнали мои съплеменници в роби. Всяка нощ, след като извлечаха мрежите от езерото, ги оковаваха за една верига. Нито един теблор сам не можеше да разкъса тази верига. Заедно, съчетаят ли в едно силата и волята си, никоя верига не може да ги задържи.
— Значи въпреки всичките ти твърдения, че ще се върнеш при своя народ и ще разбиеш онова, в което вярват, ти всъщност ще се нуждаеш от помощта им, за да го постигнеш. Изглежда, не само бащината прошка ще ти е нужна, Карса Орлонг.
— Това, което ми е нужно, ще си го взема сам, вещице.
— Ти беше ли един от онези роби в натийското рибарско селище?
— За известно време.
— И за да се освободиш — а явно си се освободил — все пак ти е била нужна помощта на съплеменниците ти. — Кимна. — Разбирам как това може да гризе душата ти, Карса.
Той я изгледа накриво.
— Наистина си умна, Сеймар Дев. Колко лесно откриваш как всички неща се наместват хубаво.
— Дълго съм изучавала човешката природа. Мотивите, които ни водят, истините, които ни терзаят. Не мисля, че вие, теблор, сте много по-различни от нас в тези неща.
— Освен, разбира се, ако не започваш с илюзия — такава, която удовлетворява заключението, което си търсила от самото начало.
— Не се опитвам да постигна правдивост.
— Сигурно. — Подаде й парче месо.
Тя не го взе, а скръсти ръце.
— Намекваш, че съм направила допускане, погрешно допускане, и следователно макар да твърдя, че те разбирам, всъщност не разбирам нищо. Удобен аргумент, но не много убедителен. Освен ако не си направиш труда да бъдеш изричен.
— Аз съм Карса Орлонг. Знам мярката на всяка стъпка, която съм направил, откакто станах воин. Самодоволството ти не ме обижда, вещице.
— Ето, че дивакът е снизходителен към мен! Богове подземни!
Той отново й подаде месото.
— Яж, Сеймар Дев, да не вземеш много да се изтощиш в гнева си.
Тя го изгледа ядосано, но взе месото.
— Карса Орлонг, твоят народ живее в простосърдечие подобно на анибарите тук. Ясно е, че някога гражданите на великите цивилизации на Седемте града са живели в същото състояние на простосърдечие и непоклатимо невежество, терзано от знамения и избягващо невъобразимото. И несъмнено ние също сме сътворили сложни системи на вяра, странни и нелепи, за да оправдаем всички онези нужди и ограничения, наложени ни от борбата за оцеляване. За щастие обаче сме оставили всичко това зад гърба си. Открили сме блясъка на цивилизацията… а вие, теблор, все още се придържате към своята неуместна гордост, придържате си към невежеството си за това, че този блясък е ценност. И така, вие все още не разбирате великия дар на цивилизацията…
— Разбирам го чудесно — отвърна Карса Орлонг с уста, пълна с месо. — Дивакът стига до цивилизацията чрез подобрения…
— Да!
— Подобрения в начина и ефикасността в убийството на хора.
— Почакай…
— Подобрения в ненарушимите правила на деградация и мизерия.
— Карса…
— Подобрения в начините да унижаваш, да налагаш страдание и да оправдаваш избиването на онези диваци, които са твърде глупави и твърде доверчиви, за да се опълчат на онова, което според теб е неизбежно. А именно — тяхното унищожение. От нас двамата, Сеймар Дев — добави той, след като преглътна, — от кого анибарите би трябвало да се боят повече?
— Не знам — отвърна тя, стиснала зъби. — Защо не попитаме него?