Ботфайндър вдигна глава и изгледа Сеймар Дев с мътни очи.
— В замръзналото време — промълви той — Искар Джарак е говорил за Неоткритото.
— Искар Джарак не е бил бог, Ботфайндър. Бил е смъртен, а с няколко засукани думи е лесно да изречеш предупреждения. Виж, да останеш и да помогнеш да се подготвят за опасностите, за които си предупредил, е съвсем друго нещо.
— Искар Джарак ни даде тайните, Сеймар Дев, и така бяхме подготвени в замръзналото време, подготвяме се и сега, и ще се готвим в Неоткритото.
Карса се изсмя.
— Жалко, че не пътувах сега с този Искар Джарак. Мисля, че нямаше да имаме много теми за спор.
— Ето какво получавам от компания на варвари — измърмори Сеймар Дев.
Тонът на тоблакая изведнъж се промени.
— Натрапниците, дошли тук, вярват, че са цивилизовани, вещице. И избиват анибарите. Защо? Защото го могат. Не им трябва друга причина. На тях, Сеймар Дев, Карса Орлонг ще даде отговор. Този дивак не е глупав, нито лековерен, и кълна се в душите в моя меч, ще дам отговор.
Нощта бе дошла внезапно и в смълчаната гора се възцари студ.
Някъде далече от запад се надигна вълчи вой и Сеймар Дев видя как Карса Орлонг се усмихна.
Веднъж, преди много време, Маппо Рънт беше стоял с други хиляда воини Трелл. Стояли бяха по хребета на Останц, над долината Байен Екар, наречена на името на плитката камениста река, течаща на север към едно далечно митично море — митично поне за Трелл, след като никой от тях не бе пътувал толкова надалече от родните им степи и равнини. Срещу тях, на западния бряг на реката, на хиляда и петстотин разтега, беше бойният строй на армията на Немил, командвана в онези дни от страховития пълководец Сайлан’матас.
Толкова много от расата на Трелл вече бяха паднали — не в бой, а от изнежения живот по становете около тържища, укрепления и поселения, вече превърнали някогашните погранични земи в нищо повече от бледа, ефимерна представа. Самият Маппо беше избягал от едно такова поселение и беше намерил убежище сред все още войнствените планински кланове.
Хиляда воини Трелл, изправени срещу осем пъти надвишаваща ги по численост армия. Боздуган, брадва и отсечени удари с меч по обкова на шлема, песен на смъртна закана, изригваща от гърлата им, звук като земен тътен, ечащ из долината, където ниско летяха птици, обзети от странна възбуда, сякаш в ужаса си бяха забравили високото убежище на небесата, а се гмуркаха и кръжаха покрай дървета със сиви листа, струпани нагъсто по двата речни бряга, клоните и храстите гъмжаха от многобройните им подплашени ята.
По отсрещния склон на долината войнишките части се придвижваха в непрестанно променящи се формации и родове войска по фронта: части стрелци, прашкари, взводове копиеносци и страховитите катафракти на Немил — в тежка броня, върху огромни коне, с вдигнати кръгли щитове, макар пиките им да стояха в гнездата на стремената, докато се престрояваха в тръс по двете крила и даваха ясно да се разбере намерението им да нападнат във фланг, щом пехотинските части и воините на Трелл се вкопчат в решителен бой в коритото на долината.
Байен Екар бе дълбока едва до колене и не представляваше преграда. Катафрактите щяха да я прехвърлят без затруднение. Сайлан’матас се открояваше отдалече, на кон, обхождаше хребета със свитата си. Над вдъхващия ужас пълководец се вееха знамена, дълги като змии, от обшита със злато черна коприна, като сечове на Бездна, разцепващи въздуха. Строят го посрещаше на хребета с вдигнати за почест оръжия, но към небето не се извиси вик, не беше в обичая на лично избраната му рат. И тази тишина беше злокобна, убийствена, всяваща страх.
Долу, от степите на Трелл, за да поведе това дръзко воинство, бе дошъл старейшината Тринигар, това беше първата му битка. Старейшина, чийто сан бе опетнен с подигравки, защото бе старейшина, чийто извор на разум и мъдрост отдавна бе пресъхнал; старец, който почти не говореше. „Мълчалив и зорък е Тринигар, като ястреб.“ Наблюдение, последвано от сдържана усмивка или горчив смях.
Предвождаше ги сега единствено заради своята трезвост, защото другите трима старейшини преди пет нощи бяха вкусили от кактуса на Плачещия Джегура, всяка капка натежала на върха на бодлив трън след три дни топене в смес от вода и Осемте подправки, шаманска отвара, която уж таяла в себе си гласа и прозорливостта на земните богове; но този път отварата се бе оказала замърсена — в изкопания около ствола на кактуса ров бе паднал отровен паяк, наричан антилопата, и отровните му сокове бяха хвърлили старейшините в дълбока кома. Кома, от която, както се бе оказало, никога повече нямаше да се събудят.