— Върховни жрецо, от теб и от твоя господар не търся нищо. — Погледът й отново се спря на трелла. — Ти, Низвергнати, си ми нужен. Заедно ще пътуваме двамата с теб. Услугите на Мага на Сянка вече не са нужни.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — каза Искарал Пъст с внезапна усмивка, която трябваше уж да е мазна, но за жалост бе зацапана от размазаното трупче на комара, лепнало се на един от кривите му предни зъби. — О, не, аз ще съм като личинка, скрита под гънките на дрехата ти, алчно лапаща кръвчицата ти. Ще съм като зъбато прилепче, виснало под ненката ти, и лап-лап-лап сладкото ти сокче. Ще съм като муха, бръмнала право в ушето ти, да си свие там долапчето с благинки, винаги да й е подръка. Ще съм като комарче…
— Смазано от бъбривата ти уста, Върховни жрецо — прекъсна го отегчено Спайт и махна пренебрежително с ръка. — Низвергнати, брегът е само на половин левга оттук. Има едно рибарско село, за жалост обезлюдено сега, но това няма да е пречка за нас.
Маппо не помръдна.
— Каква причина имам да се съюзявам с тебе?
— Ще ти трябва знанието, което притежавам, Маппо Рънт. Защото аз бях онази от Безименните, която освободи Дежим Небрал с цел ти да бъдеш убит, за да заеме друг Бранител мястото ти до Икариум. Сигурно ще те изненада — продължи тя, — че съм доволна от това, че Т’ролбаралът се провали в споменатата задача. Аз съм прогонена от Безименните, факт, който ми носи немалко задоволство, ако не и удоволствие. Не искаш ли да знаеш какво кроят Безименните? Не искаш ли да научиш съдбата на Икариум?
Той я зяпна. После попита:
— Какво ни чака в селото?
— Кораб. Натоварен с провизии и с екипаж, така да се каже. За да догоним целта си, трябва да прекосим половината свят, Маппо Рънт.
— Не я слушай!
— Млъкни, Искарал Пъст — изръмжа Маппо. — Или се махни.
— Глупак! Добре, вече ми е ясно, че присъствието ми във вашата мръсна компания не само е необходимо, но съществено! Но ти, Спайт, ти се пази! Няма да позволя измяна срещу този храбър, доблестен воин! И си мери приказките, че да не го побъркаш, както си ги отприщила!
— Щом е изтърпял толкова дълго, жрецо, значи е неуязвим на лудост.
— Ти, жено, ще е по-умно да мълчиш.
Тя се усмихна.
Маппо въздъхна. „Ех, Пъст, да можеше да се вслушаш в собствените си съвети…“
Момчето беше деветгодишно. По някое време беше болно, дни и нощи се бяха слели ведно, неотмерени, помнеше ги само в замъглени видения, изпълнените с болка очи на родителите му, странната пресметливост в очите на двете му по-малки сестри, все едно размисляха как ще заживеят без по-големия си брат, живот, лишен от мъчения, досади и — щом потрябваше — от здравата му опора пред лицето на другите, също толкова жестоки деца в селото.
А после беше имало второ време, време, което можеше да си представи съвсем отчетливо, оградено от всички страни, заслонено с покрив в черна нощ, в която звезди плуваха като водомерки по кладенчова вода. В това време, в тази стая, момчето беше съвсем само, будеше се само от повика на жаждата, намираше до леглото си ведро, пълно със застояла вода, и черпака от дърво и рог, който майка му използваше само в празнични дни. Будеше се, събираше колкото сила има, за да се пресегне и да вдигне черпака, гребваше, бореше се с тежестта на водата и отпиваше с напуканите си устни, за да навлажни устата, суха и гореща като пещ.
Един ден се събуди и се озова в третото време. Макар и отслабнал, успя да изпълзи от леглото, да вдигне ведрото и да изпие до дъно последната вода, закашля се от гъстата мътилка и вкуси утаилата се кал. Гнездото на глада в корема му вече бе пълно със строшени яйца, малки нокти и клюнове го щипеха отвътре.
Дълъг, изнурителен път го изведе навън и той примига на ярката слънчева светлина — толкова ярка и жестока, че не можеше да гледа. Гласове имаше наоколо, изпълваха улицата, лееха се от покривите кресливи и на език, който никога не беше чувал. Смях, възбуда — и все пак тези звуци го смразиха.
Искаше още вода. Искаше да се заслони от тази яркост, за да може отново да вижда. Да открие източника на тези карнавални звуци — керван ли беше пристигнал в селото? Пътуващи артисти, певци и музиканти?
Никой ли не го виждаше? Тук, на ръце и колене, с преминалата треска, с върналия се у него живот?
Протегнатата му ръка зашари във въздуха и докопа някакво куче. Влажният нос на животното се плъзна нагоре по ръката му. Беше охранено, прецени той, докато опипваше дебелия пласт тлъстина и издутия корем. Ето, че чу и други кучета, събираха се около него, скимтяха от радост при допира на ръцете му. Всичките бяха дебели. Пиршество ли беше имало? Изклано стадо?
Взорът му се върна — с яснота, каквато не беше изпитвал никога. Вдигна глава и се огледа.