Хорът беше птичи. Врани, свраки, лешояди прелитаха ниско над прашната улица, грачеха на ръмжащите псета, останали да пазят останките от трупове, повечето — вече само кокали и почернели от слънцето сухожилия, счупени черепи, оглозгани и облизани до блясък.
Момчето се изправи и залитна — замаята нямаше дълго още да мине. Най-сетне успя да се обърне и погледна към родната си къща, мъчеше се да си спомни какво бе видял, докато лазеше из стаите. Нищо. Никого.
Псетата кръжаха около него, жадни до едно да го направят своя господар, въртяха опашки, поклащаха се и извиваха гръбнаци, мърдаха уши при всеки негов жест и душеха в ръцете му. Бяха дебели, защото бяха изяли всички, разбра момчето.
Защото всички бяха измрели. Майка му, баща му, сестрите му — всички в селото. Кучетата, собственост на всички и ничии, живеещи в непрестанно страдание, глад и съперничества, се бяха наяли до втръсване. Радостта им идеше от пълните кореми, всякакво съперничество бяха забравили вече. И момчето разбра нещо дълбоко в това. Смъкнал от себе си всякакви детски заблуди, разкрил истини за света.
И тръгна.
Малко по-късно стигна кръстопътя отвъд последния двор и спря сред осиновените си току-що любимци. В самия център на сливащите се пътища бе вдигната грамада от камъни.
Гладът му беше преминал. Погледна се, видя колко е отслабнал, видя странните морави възли, издули се по ставите, лактите, китките, коленете и глезените — изобщо не го боляха. Склад сякаш за някаква друга сила.
Посланието на грамадата му беше ясно, защото бе вдигната от овчар, а той беше пасъл достатъчно стада. Казваше му да тръгне на север, през хълмовете. Казваше му, че там го чака убежище. Имало беше оцелели значи. Това, че го бяха изоставили, беше разбираемо срещу треската на синия език нищо не можеше да се направи. Една душа оставаше жива или умираше от своята си решимост — или от липсата й.
Видя, че по склоновете не са останали стада. Вълци сигурно бяха слезли, без никой да ги спре, или пък другите селяни бяха отвели животните. Та нали всяко убежище има нужда от храна и вода, мляко и сирене.
Тръгна на север, кучетата тръгнаха след него.
Щастливи. Доволни, че ги е повел.
А слънцето, допреди малко ослепително, вече не го заслепяваше. Момчето беше стигнало до един праг и го беше прекрачило, беше влязло в четвъртото и последното време. Не знаеше кога ще свърши.
Фелисин Младша лениво огледа мършавия младок, който й бяха довели послушниците Кастрати. Поредният объркан оцелял, дошъл да потърси от нея смисъл, напътствие, нещо, в което да може да вярва и което да не бъде съкрушено и пометено от зли ветрове.
Беше Носител — издутините по ставите му й го показваха. Сигурно беше заразил всички останали в селото си. Пъпките бяха гноясали, разпукали се бяха, отровили бяха въздуха и всички други бяха измрели. Беше пристигнал тази сутрин при градските порти с дванайсет почти подивели псета. Носител, но тук, на това място, това не беше повод да го изпъдят. Тъкмо напротив всъщност. Кулат щеше да вземе момчето под крилото си и да го учи на поклонничеството, защото ново призвание щеше да има той сега — да разнася мора по света и с това, сред оцелелите, да събира още посветени в новата религия. Вяра в Прекършеното, в Белязаното, в Кастрираното — всякакви секти възникваха според поражението, което морът бе нанесъл на всеки от оцелелите. Най-редки и ценни бяха Носителите.
Всичко, което бе предсказал Кулат, се сбъдваше. Оцелелите идеха, тънка струя отначало, после стотици, привлечени насам, тласнати от божията ръка. Започнали бяха да разкопават отдавна погребания град, да си правят домове сред призраците на отдавна мъртвите му обитатели, които все още витаеха из стаи, коридори и улици, духове мълчаливи и затаени, свидетели на това прераждане, с отчаяние или ужас, изписани на смътните им замъглени лица.
Идеха пастири с огромни стада: овце и кози, и дългокракия добитък, наричан ерага, за който повечето хора вярваха, че е изчезнал преди хиляда години — Кулат каза, че сред хълмовете се намирали диви стада — и псетата тук си спомняха за какво са ги гледали и вече пазеха животните от вълци и от сивите орли, които можеха да вдигнат в ноктите си новородено теле.
Майстори бяха дошли и бяха започнали да правят изваяния, породени в треската на болестта: Бога във веригите, множествата на Прекършените, Белязаните и Кастратите. Образи на глина, по стени, боядисани с древната смес от кръв на егара и червена охра, каменни статуи за Носителите. Тъкани, изтъкани на едри възли от вълна, да изобразят гнойните пъпки, трескави шарки, сцени и цветове, обкръжаващи централните ликове на самата Фелисин, Ша’ик Преродената, носителката на истинския Апокалипсис.