Амманас изръмжа само веднъж и Върховният жрец на Сянка Искарал Пъст изчезна.
Сенкотрон поседя неподвижно известно време, после бавно извърна глава към Котильон и попита строго:
— Какво виждаш?
— Не е кой знае какво — отвърна Котильон. — Доста безплътен си станал напоследък.
— Така ми харесва. — Изгледаха се мълчаливо за миг. — Добре де, малко съм се поизнервил! — Изкрещя, после се отпусна. — Мислиш ли, че ще стигне там навреме?
— Не.
— Мислиш ли, че ако стигне, ще стигне само той?
— Не.
— Кой те попита?
Котильон погледа как Амманас кипи, мърда нервно и се гърчи на трона. После Богът на Сянка се укроти и бавно вдигна дълъг костелив пръст.
— Имам идея.
— А аз ще те оставя с нея — отвърна Котильон и се отлепи от стената. — Ще се поразходя малко.
Сенкотрон не отвърна.
Котильон погледна през рамо, видя, че е изчезнал, и измърмори:
— О, това наистина беше добра идея.
Излезе от цитаделата на Сянка, спря и се огледа. Всичко имаше навика да се променя както и когато му хрумне, макар не и ако гледаш внимателно, което трябваше да е някаква форма на щадяща милост, предполагаше той. Верига гористи хълмове вдясно, оврази и дерета право напред и призрачно езеро вляво, в далечината се рееха кораби със сиви платна. Демони Арторалах, подозираше Котильон, тръгнали на пиратски рейд към крайбрежните села на Апторианите. Рядкост беше да видиш езерния район толкова близо до цитаделата и Котильон за миг изпита смут. Демоните в това селение като че ли просто се разтакаваха, почти не обръщаха внимание на Сенкотрон и общо взето си правеха каквото им скимне. Което по принцип включваше кръвни вражди, мълниеносни атаки над съседи и плячкосване.
Амманас преспокойно можеше да ги командва, стига да реши. Но едва ли го правеше, навярно не искаше да подлага на изпитание границите на верността им. Или навярно беше твърде зает с някоя друга грижа. Със схемите си.
Нещата не вървяха на добре. „Нервите ти са се поизпънали, а, Амманас? Не съм изненадан.“ Котильон можеше да изпита съчувствие и почти го изпита. Само за миг, преди да си напомни, че Амманас сам беше привлякъл повечето рискове върху себе си. „А оттам — и върху мен също.“
„Така да бъде. В края на краищата сме го правили и преди. И успявахме.“ Разбира се, залогът този път беше много по-голям. Прекалено голям може би.
Котильон тръгна през пресечения терен. Две хиляди крачки и пред очите му изникна пътека, водеща към овраг. Между скалните стени блуждаеха сенки. Раздвояваха се с неохота, докато вървеше по пътеката, хлъзгаха се като водорасли в плитчини около краката му.
Толкова много неща в това селение не бяха на полагащото им се… място. Бъркотията предизвикваше кипящи въртопи там, където сенките се сбираха. Смътни викове шепнеха в ушите му като от някъде много далече, гласове на хиляди удавници. Пот изби на челото на Котильон и той усили крачките си, докато не подмина падината.
Пътеката пое нагоре и го изведе на широко плато. Щом закрачи по равното, приковал очи в далечния кръг изправени камъни, усети присъствие до себе си, извърна се и видя високо, мършаво като скелет същество. Носеше дрипи и крачеше успоредно до него. Не толкова близо, че да се пресегне и да го докосне, ала все пак достатъчно близо, за да го притесни.
— Еджуокър. Толкова време мина, откакто те видях.
— Не мога да кажа същото за тебе, Котильон. Аз вървя…
— Да, знам — прекъсна го Котильон. — Вървиш по невидими пътеки.
— До теб. Хрътките не споделят твоите недостатъци.
Котильон изгледа съществото намръщено, после хвърли поглед през рамо и видя Баран на трийсетина крачки назад, държеше се на разстояние. Тежката глава на звяра бе ниско приведена, лъскавите тъмнопурпурни очи блестяха.
— Преследват те.
— Забавно им е, предполагам — отвърна Еджуокър.
Продължиха така, в тишина, после Котильон въздъхна.
— Издирил си ме? Какво искаш?
— От тебе ли? Нищо. Но виждам закъде си се запътил и искам да бъда свидетел.
— Свидетел на какво?
— На предстоящия ти разговор.
Котильон се намръщи.
— А ако не искам да бъдеш свидетел?
Костеливото лице сякаш бе застинало във вечна усмивка, но тя някак си като че ли леко се разшири.
— В Сянка няма скрито-покрито, Узурпаторе.
„Узурпатор. Отдавна щях да съм го убил този кучи син, ако не беше вече мъртъв. Много отдавна.“
— Аз не съм ти враг — каза Еджуокър, доловил сякаш мислите на Котильон. — Още не.
— Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Поради което — продължи Котильон, — не изпитваме никакво желание да си спечелим повече. За жалост, след като нищо не знаем за твоята цел или за мотивите ти, не можем да предвидим какво би могло да те обиди. Тъй че, в интерес на мира помежду ни, бъди така добър да ме осветлиш.