Ловци на кости

Не знаеше какво да мисли за всичко това. Слисваше се всеки път от онова, което виждаше, от всеки жест на преклонение и обожание. Ужасът на физическото разчленяване я връхлиташе отвсякъде и накрая тя претръпна. Страданието се бе превърнало в собствения си език, животът се бе самоопределил като наказание и затвор. „И това е моето паство.“

Последователите й, поне дотук, се отзоваваха на всяка нейна нужда, освен една, а тя бе нарастващото желание за съвкупление, отразило промените в тялото й, формата на утробата й, започналата да изтича кръв между краката й, и този нов глад подхранваше сънищата й за ласки. Не можеше да копнее за допира на роби, защото робството бе това, което тези хора прегръщаха драговолно, тук и сега, в това място, което наричаха Ханар Ейра, Града на падналите.

Кулат изфъфли с камъчетата в устата си:

— И това е проблемът, ваше височество.

Тя примигна. Не го беше слушала.

— Какво? Какъв е проблемът?

— Този Носител, дето пристигна тази сутрин от източния път. С кучетата, дето слушат само него.

Тя изгледа Кулат — старият мръсник изповядваше похотливите си сънища за вино все едно самото изричане бе невероятно, неописуемо удоволствие, сякаш изповедта го опиваше.

— Обясни.

Кулат засмука камъчетата в устата си, преглътна слюнка и посочи.

— Вижте пъпките, ваше височество, пъпките на болестта, многото уста на Синия език. Те се свиват. Изсъхват. Той сам го каза. Смаляват се. Той е Носител, който един ден ще престане да е Носител. Това дете ще стане безполезно.

Безполезно. Тя го погледна отново, по-внимателно този път, и видя кораво начумерено лице, по-възрастно за годините на момчето, ясни очи, фигура, на която й трябваше повечко плът и която сигурно скоро щеше да си я набави, след като имаше какво да яде. Още младо момче, което щеше да израсне як мъж.

— Ще се настани в двореца ми.

Кулат се ококори.

— Ваше височество…

— Казах. Откритото крило, с двора и конюшните, където да може да си държи кучетата…

— Ваше височество, има планове Откритото крило да се превърне във вашата лична градина…

— Не спори, Кулат. Казах.

„Моята лична градина.“ Мисълта я развесели и тя посегна към бокала с вино. „Да, и ще видим как расте.“

Унесена в неизречените си мисли, Фелисин изобщо не забеляза мрачния поглед на Кулат в мига, преди да се поклони и да се обърне.

Момчето си имаше име, но тя щеше да му даде ново име. По-пригодно за представата й за бъдещето. След миг се усмихна. Да, щеше да го нарече Крокъс.

15.

Старик, воювал нявга,
в броня зеленясала, очите му
обрамчени в ръжда,
стоеше все едно измъкнат
от гробна яма, хвърлен там
в отчаяното свое бягство,
когато млади мечове са го подгонили
от ратното поле.
Прилича на закана, що глупецът само,
да, сал глупецът би могъл да се надява,
че ще остане неизпълнена,
в безсмислен жест се веят
знамена на слава
над главата му,
безплътни като призраци,
и черепи опушени, плющят езици,
и неми са устите им отворени.

— О, чуйте ме — дереше гърло
от мнимите си висини, —
ще ви говоря за богатства
и за награди, и за моето величие,
лицето ми когато беше младо
като лицата ви, що виждам
аз сега пред мен — о, чуйте!

И ето че седя на масата
в Тапу, с омазнените пръсти
от мръвките, с бокал нащърбен,
от жарко слънце запотен, и виното,
с вода, да изковат съюза здрав
на тънко и стипчиво,
съюз — наслада за небцето.

А само на ръка от мен е
пак този измет, този
объркващ умовете самохвалко, който нявга
е може би стоял, надигнал щита
до рамото ми, зачервен
от вино уж, но вкочанен от страх
в мига, преди да се прекърши —
да се прекърши и побегне, —
а днес събира ново поколение
за рат, за грохота на битки…
Защо? Защо ли? Само
защото някога е бягал. Ала чуйте:
войник, веднъж побягнал,
ще бяга винаги, и туй,
високопочитаеми съдийо,
е причината —
единствената ми причина, казвам —
да му забия ножа между плешките.
Той бе войник,
чиито думи ме събудиха.

„Защитата на Бедура“

в „Убийството на крал Квалин Трос Белидски“

(аранжирана за песен от Фишер, град Малаз, последната година от царуването на Ласийн)

Сред миризма, напомняща за крипта, Ното Бойл, ротен хирург, картуулианец по род и някогашен жрец на Солиел, с дълга рехава коса, разрошена като паяжина от вятъра, с тен с цвета на щавена козя кожа, стоеше изгърбен като огънато от буря дърво и чоплеше с рибешки гръбнак зеленясалите си зъби. Беше му толкова отдавнашен навик, че бе изровил кръгли дупки във венците си и те се бяха свили, така че усмихнеше ли се, приличаше на скелет.