Досега се беше усмихнал само веднъж, като за поздрав един вид, но за Гъноуз Паран това беше повече от достатъчно.
В момента лечителят изглеждаше в най-добрия случай умислен, а в най-лошия — разсеян от скука.
— Не мога да кажа със сигурност, капитан Кайндли — най-сетне рече той.
— За кое?
Смътен блясък в очите — сиво, плувнало в жълта мъгла.
— Ами… за това, което ме попитахте.
— Не — отвърна Паран. — Не ви попитах. Заповядах.
— Да, разбира се, точно това имах предвид.
— Заповядах да се отдръпнете.
— Върховният юмрук е много болен, капитане. Нищо няма да помогне, ако го безпокоим в смъртния му час. А по-важното — може да прихванете смъртоносна зараза.
— Няма да прихвана. И точно по въпроса със смъртния му час смятам да направя нещо. Засега обаче искам да го видя. Нищо повече.
— Капитан Суиткрийк е…
— Капитан Суиткрийк вече не командва, лечител. Командвам аз. Отстранете се от пътя ми, преди да съм ви пратил да промивате конски черва и да ви дават от лошокачествената храна, с която снабдяват напоследък…
Ното Бойл заоглежда рибешкия гръбнак в ръката си.
— Ще го отбележа това в ротния дневник, капитан Кайндли. Понеже съм старши лечител на Воинството, възниква въпросът за старшинството в момента. В края на краищата при нормални обстоятелства рангът ми е много над капитанския…
— Това не са нормални обстоятелства. Не ме карайте да губя търпение.
Отвърна му физиономия на умерено отвращение.
— Да, зная от първа ръка какво става, когато изгубите търпение, колкото и несправедлива да е ситуацията. Напомням ви, че на мен се падна да лекувам фрактурата на скулата на капитан Суиткрийк. — Най-сетне отстъпи встрани от входа. — Заповядайте, капитане, добре сте дошли.
Паран въздъхна, мина покрай хирурга, дръпна платнището и влезе в палатката.
Сумрак. Въздухът беше горещ и натежал от ароматен дим, който едва успяваше да прикрие мръсната воня на болна плът. В първия отсек имаше четири нара, на всеки лежеше по един ротен командир — само двама му бяха познати. Всички спяха или лежаха в безсъзнание в плувналите в пот завивки, с подути от заразата вратове, дъхът им излизаше на тънък хрип, като някакъв зловещ хор. Потресен, капитанът ги подмина и влезе в задния отсек, зает само от един болник.
Взря се в тялото в постелята. Първата му мисъл беше, че Дужек Едноръкия вече е мъртъв. Състарено бледо лице, нашарено с тъмнопурпурни петна, очи, залепнали от засъхнала слуз. Езикът му, с цвета на ейрънска стомана, беше толкова подут, че го беше изплезил, устните му бяха напукани. Някой лечител — сигурно самият Ното Бойл — беше намазал врата на Дужек със смес от пръст, пепел и глина, вече бе изсъхнала и приличаше на робски нашийник.
Чу как Дужек вдиша накъсано, видя как гърдите му се надигаха конвулсивно.
„Богове подземни, този човек няма да преживее тази нощ.“
Беше му трудно да се съсредоточи. „Тоя дим… това е д’баянг.“ Постоя още няколко мига, загледан в съсухрената крехка фигура на най-великия жив пълководец на Малазанската империя, после се обърна и излезе.
Две крачки във външното помещение — и го спря дрезгав глас.
— Кой си ти, в името на Гуглата?
Паран се обърна към заговорилата го. Беше се надигнала в леглото и го гледаше навъсено. Тъмнокожа, с ненабръчкана от пустинен живот фигура, с големи и много тъмни очи. Къдрава сплъстена от пот коса, късо подрязана, обкръжаваше облото й лице, изпито от болестта, от което очите й изглеждаха по-дълбоки и хлътнали.
— Капитан Кайндли.
— Кайндли — друг път. Служила съм под командването на Кайндли в Натилог.
— Е, това е обезкуражаваща новина. А вие сте?
— Юмрук Рит Бюд.
— Едно от последните повишения на Дужек значи. Изобщо не бях чувал за теб. Нито ми е ясно откъде си.
— От Шал-Морзин.
Паран се намръщи.
— Западно от Немил?
— Югозападно.
— И как сте се оказали в Натилог, Юмрук?
— Кълна се в Тримата, дай ми вода, проклет да си!
Паран се огледа, видя един мях и й го подаде.
— Ти си глупак — изсумтя тя. — Да влизаш тука. Сега ще умреш с всички нас. Ще трябва да ми я сипеш в устата.
Той махна запушалката и се доближи.
Рит изви глава назад и отвори уста. Язвите по шията й бяха напукани, сълзеше гъста прозрачна течност. Той стисна меха и загледа как водата се излива в устата й.
Тя гълташе жадно, после изохка и се закашля.
Той дръпна меха.
— Стига ли?
Тя кимна отпаднало, закашля се отново и изруга на някакъв непознат език.