Рибешкият гръбнак щръкна от горната устна на хирурга, болката смени неверието, изписало се на лицето му. Той хвърли гадната костица и притисна устата си с шепи, очите му сякаш щяха да изскочат.
Паран мило го потупа по рамото.
— Ще сте готов навреме, нали? Тръгваме след половин камбана.
Седна на един походен сандък, облегна се — платнената стена зад гърба му се изпъна — и изпружи крака.
— Сигурно съм се побъркал.
На Хърлочъл като че ли не му достигнаха сили да докара усмивка.
— Моля ви, капитане. Трябва да вдигнем лагера и да се махаме. Да отпишем загубите. Съветвам ви да се откажете. Това до нищо няма да доведе, освен до смъртта на още един добър войник, да не говорим за един досаден, но компетентен лечител.
— А, да. Ното Бойл. Бивш жрец на Солиел, богиня посестрима на Полиел.
— Вече не е жрец, капитане. Отказалите се от клетвата нямат особена тежест пред един така изоставен асцендент.
— Солиел. Господарката на лечителството, на благотворителността, „Богинята, плачеща с целебни сълзи“. Трябва цял океан да е изляла вече, не мислиш ли?
— Разумно ли е да й се подигравате точно сега, капитане?
— Защо не? С какво позорната й скръб за съдбата на смъртните им е донесла добро, Хърлочъл? Лесно е да плачеш, докато стоиш настрана, без нищо да правиш. Докато си приписваш заслуга за всеки оцелял — за живота на онези, чийто собствен дух е извоювал битката, чийто собствен дух не се е предал на прегръдката на Гуглата. — Изсумтя към покрива на палатката. — Тъкмо тъй наречените дружелюбни, състрадателни богове най-много трябва да отговарят. — Изгледа с гняв стоящия пред него мъж. — Гуглата знае, другите поне са праволинейни, адски ясни в безчестните си деяния — трябва да им се признае. Но да предлагаш съчувствие, спасение и всичко останало и в същото време да оставяш съдбата на шанса и само на шанса — проклет да съм, Хърлочъл, ще отговарят за това!
Съгледвачът се беше ококорил, не мигаше.
Паран извърна глава.
— Извинявай. Някои мисли по-добре да си ги пазя за себе си. Стар мой недостатък, уви.
— Капитане. За миг преди малко… очите ви… те… лумнаха! Като на звяр.
Паран го изгледа.
— Сериозно?
— Кълна се в оная работа на Гуглата, капитане.
Гъноуз Паран се изправи.
— Предай на офицерите следните заповеди. Тази армия тръгва на поход след четири дни. До три дни ги искам в пълно снаряжение, с извадени за преглед оръжия, строени по пладне. И когато тръгнем, искам да оставим този лагер чист, всеки нужник да е запълнен, боклукът — изгорен. — Изгледа Хърлочъл твърдо. — Дайте работа на войниците — те гният отвътре. Запомни ли всичко, Хърлочъл?
Съгледвачът се усмихна и повтори заповедите му дума по дума.
— Добре. Гледай да набиеш в главите на офицерите, че времето на размотаване и мрънкане свърши. Кажи им, че редът на похода ще постави в челото най-представителната част — всички останали ще им гълтат прахта.
— Накъде тръгваме, капитане?
— Представа нямам. Това ще го мислим после.
— А Върховният юмрук и другите?
— Вероятно няма да са във форма още доста време. Междувременно…
— Междувременно вие командвате Воинството, сър.
— Да, аз.
Хърлочъл отдаде чест рязко и отсечено, завъртя се кръгом и излезе от палатката.
„Чудесно, поне един е скапано доволен от всичко това.“
След малко двамата с Ното Бойл, вече яхнали конете, гледаха надолу към мъртвата зона около градските стени, белезникавия варовик, отрупан с драсканици, изрисувани символи, отпечатъци на ръце и скелети. От толкова близо трябваше да се разнасят звуци иззад тези стени, да се вдига прах и пушилка, а грамадната порта трябваше да е широко разтворена за потока търговци, говедари и работници. Войници трябваше да се мяркат по прозорците на четвъртитите кули от двете страни на портите.
Само ята гълъби излитаха и се спускаха треперливо надолу като армади плашила, отхвърлени от бурни ветрове; а от обагрената в синьо пустиня скорци и грачещи врани се трупаха като кошмарна рат по бойниците.
— Капитане — изфъфли лечителят, между зъбите му отново бе щръкнал рибешки гръбнак — дупката, която си беше пробил в горната устна, беше зараснала, запушена с издута кървясала пъпка — вярвате, че съм в състояние да се опълча на всичко, което е анатема за мен?
— Мислех, че си се отрекъл — каза Паран.
— Точно това имам предвид. Аз дори не мога да призова Солиел за великодушната й закрила. Очите ви навярно са слепи за истината, но ви казвам, капитане, виждам въздуха, кипнал зад тези стени това е дъхът на хаоса. Вихрят се течения, надвисват — само като ги погледна, както правя сега, ми призлява. Ще загинем и двамата още на десет крачки от портата.