Паран опипа дръжката на меча на колана си и затегна каишката на шлема.
— Не съм толкова сляп, колкото си мислиш, лечител. — Огледа за миг града и стисна юздите. — Карай плътно до мен, Ното Бойл.
— Капитане, портата изглежда затворена, здраво залостена — не сме добре дошли.
— Проклетата порта я забрави — отвърна Паран. — Готов ли си?
Ното Бойл го изгледа облещено и извика:
— Не. Не съм!
— Давай тогава да го свършваме — каза Паран и смуши коня си.
Ното Бойл за кой ли път хвърли поглед през рамо към загледаните в тях войнишки редици, стотици и стотици.
— Богове — прошепна, — защо не съм между тях сега?
И подкара напред да догони капитан Кайндли, който веднъж беше хвърлил невинен човек от висока кула. „А сега го прави отново — този път с мен!“
Веднъж я бяха пратили да хване по-малкия си брат, да го проследи из половината град — о, той беше разбрал, че тя е по дирите му, знаеше, че са пратили точно нея, единствената, която можеше да го спипа за кльощавия врат и да го довлече обратно, и да го тръска, докато мозъкът му не се разбърка в черепа. Водил я беше по объркваща диря тогава. Десетгодишен, вече съвсем изтърван, с очи, блеснали като излъскан със слюнка мрамор, с белозъбата усмивка, по-зла и от озъбена вълча паст, с пъргавите дългурести крака — и бясната детинска злоба.
Беше започнал да събира… разни неща. Тайно. Кичури коса, изрязани нокти, изгнил зъб. По нещо, както се оказа, от всеки от цялата голяма фамилия. Четиридесет и двама, ако се броеше и мъничката четиримесечна Майнарала — а той и нея беше броил, копеленцето. Нечия лудост с по-бедно въображение щеше да се задоволи с една камара грозни куклички, над които да може да нанася дребни, но постоянни изтезания, за да утолява неутолимата си злоба, но не и нейният брат, който явно си беше повярвал, че е предопределен за огромно издевателство. Недоволен от куклите, направени като подобия, беше направил от конци, пръчки, слама, вълна и рог мъничко стадо с четиридесет и две овце. Оградени в кошара от пръчки на пода на таванското в чифлика. След това, от един от млечните си зъби, току-що изваден, си беше направил свое подобие на вълчи зъб и след него, с парчета козина — самия вълк, на който е зъбът, с размери достатъчни, за да може да погълне една овца-кукличка на една хапка.
В заплетени чилета от безумна магия беше пуснал своя вълк сред стадото.
Писъци и вой в нощта, дом след дом, обзети от ужасяващи кошмари, плувнали във вонята на паника и вълна, на тропащи копитца и отчаян, безнадежден бяг. Хапане и блъскане на огромен ревящ вълк, звярът си играеше с всички тях… о, тя щеше дълго, дълго да помни това мъчение.
На следващия ден, когато чичовци, стринки, племенници и разни други се сбраха, всички пребледнели и разтреперани, и се разкри, че всички до един са преживели ужасна нощ, почти не се намери човек, който да не осъзна извора на кошмарите им — той, разбира се, вече беше избягал в някой от безбройните коптори из града. Където щеше да се крие, докато не отшумят гневът и яростта.
При престъпленията, извършени от деца, импулсите след време заглъхваха и на тяхно място идваха притесненията. За повечето деца, за нормалните деца — не и за Бен Адефон Делат, който беше стигнал прекалено далече. За пореден път.
И тъй, Торахавал Делат я пратиха да намери брат си и да го накаже подобаващо. Например, както смяташе в началото, да го одере жив. Овци били, така ли? Е, тя носеше в торбата си куклата-вълк и с нея смяташе да му причини най-жестоко мъчение. Макар да не беше толкова надарена като по-малкия си брат и да беше с много по-бедно въображение, беше успяла да измайстори нещо като каишка за съществото и сега накъдето и да тръгнеше брат й, щеше да може да го проследи.
Той успя да се задържи далече от нея през по-голямата част от деня и на следващата нощ, докато най-сетне, когато преди разсъмване се чу камбанен звън, на един покрив в квартал Прелид на Ейрън, тя го настигна, с куклата-вълк в ръце — и стисна задните крака, и ги разчекна.
Момчето — тичаха по един плосък покрив — падна. Изпищя, но и се смееше и този смях я жегна толкова, че тя изви още по-силно краката на куклата.
И с писък падна на покрива, бедрата й се изпълниха с нечовешка болка.
Брат й също изпищя, но не можеше да спре смеха си.
Не беше огледала внимателно куклата и сега, задъхана и разтреперана от болката, се опита да го направи. Сумракът отстъпваше с неохота, но все пак успя да различи стегнатото телце на звяра под ивиците козина — долните й гащички, онези, които бяха изчезнали от простора с прането преди седмица — бяха увити и овързани стегнато около нещо твърдо вътре, нещо, за чийто произход предпочете да не мисли.