Знаел беше, че точно тя ще тръгне след него. Досетил се беше, че ще намери кукличките му на тавана. Досетил се беше, че ще реши да използва куклата-вълк, неговата собствена анима, която уж толкова нехайно беше оставил. Досетил се беше за… всичко.
В онази нощ, в мрака преди разсъмване, Торахавал реши, че ще го мрази, много и дълго. Ще го мрази страстно, с омраза, достатъчна да изжули в своята неутолимост цялата земя, от край до край.
Лесно е да мразиш по-умните, дори да се окажат най-близките ти. Може би особено тогава.
От онзи спомен до живота й сега, в този миг, нямаше ясна пътека, освен усещането, че е пленена в някакъв кошмар — кошмар, от който, за разлика от всички други кошмари през годините, никога нямаше да се събуди.
Брат й се смееше задъхан, после най-сетне освободи магията в куклата. Болката си отиде. Брат й, жив или мъртъв — вече сигурно мъртъв — бе някъде много далече. А тя не искаше да е така.
Бридток, седнал пред гранитната маса вдясно от нея, мърмореше като пиян просяк; дългите му ноктести пръсти подбутваха странната сбирщина златни и сребърни монети: мъчеше се да ги каталогизира, задача, с която засега явно се проваляше. Огромните сандъци със скъпоценности в храма на Полиел бяха бездънни — не образно, а буквално, както бяха открили. И бръкнеше ли човек в ледения мрак, означаваше да напълни шепите си със заскрежено злато и сребро от всевъзможни източници. Кюлчета и метални пръчки, украшения за дрехи, кухи кълбета, торкви и пръстени, рула коприна със златен вътък, толкова тънки, че се побираха в шепа, и всевъзможни монети: квадратни, триъгълни, на полумесец, с дупки, на тръбички, наред с драгоценни кутийки за бижута със сложни затварящи се механизми, верижки, мъниста, ролки, гребени и слитъци. И нищо от това не беше познато на никой от събралите се тук — заклещени тук — в храма на Г’данисбан с неговата безумна страховита богиня. Торахавал изобщо не си бе представяла, че на света са съществували толкова езици, каквито виждаше изписани на повечето пари. Букви като малки образи, букви, нижещи се диагонално или вертикално, или на спирали, някои — просто линии накъсани точки.
От други светове били, настояваше Бридток. По-обикновените монети можеше да се намерят в източната стая зад олтара, цялото помещение беше пълно до тавана с тях. Цяла имперска съкровищница само в тази стая, твърдеше той и навярно беше прав. Още с първите слухове за мора хазната на Полиел се беше напълнила до пръсване. Но тъкмо драгоценностите от други светове най-много интригуваха стареца. Оттогава Бридток беше обсебен от това „каталогизиране на световете“, за което твърдеше, че било върхът на славата му като учен.
Странен беше този академичен порив у човек, за когото амбицията и жаждата за власт като че ли бяха всичко, самата причина да диша, клетката, из която крачеше жестокото му сърце.
Пускал беше повече слухове за своята смърт от всеки друг, когото бе познавала, по един нов почти всяка година, за да подушат дирята му онези, които го гонят, както твърдеше. Тя подозираше, че просто намира удоволствие в предизвикателството. Между глупците — нейните съзаклятници, — събрани тук, Бридток беше може би най-обаятелният. Нито Септун Анабин, нито Срадал Пурту будеха у нея особено доверие или респект. А колкото до Срибин — е, Срибин вече беше просто неузнаваем.
Такава бе съдбата, изглежда, на онези, които Сивата богиня взимаше за свои смъртни любовници. И щом й омръзнеше загнилото стенещо същество, доскорошният Срибин, кучката щеше да си избере друг. От стапящите се запаси изпаднали в ужас пленници. Мъж, жена, старец, дете — все едно беше за Полиел.
Бридток настояваше, че култът на Ша’ик се е преродил, избуял е — много, много повече — от всичко, което е било преди. Някъде далече бил Градът на падналите и имало нова Ша’ик, а Сивата богиня сбирала за нея легион безумци, за които тленността е само страдание и скръб, двете издънки от утробата на Полиел. А някъде, в сива зловонна миазма и хаос, замъглен и далечен, дебнел Сакатият бог, гърчел се и се кикотел във веригите си, и все по-здраво затягал този гнусен съюз.
Какво разбираше Торахавал от войни между богове? Те дори не я интересуваха, ако не се броеше гибелният им отзвук в собствения й свят, в собствения й живот.
По-малкият й брат отдавна бе поел по един път; тя по друг, и вече всякаква надежда за избавление бе свършила.
Бридток изведнъж спря да ломоти, подскочи в стола и вдигна глава, опулил очи.
Торахавал неволно потръпна.
— Какво има?
— Тя ни зове.
„Аз също сигурно съм луда — какво е останало за обич в този свят? Защо все още съм се вкопчила в ръба, щом Бездната ми поднася всичко, за което вече копнея? Забрава. Край. Богове… край.“
— Не е само това, Бридток. Изглеждаш… втрещен.
Без да й отвърне и без да срещне погледа й, той тръгна към коридора. Торахавал изруга тихо и го последва.
Някога, много отдавна, брат й — едва ли беше на повече от четири, може би най-много на пет по онова време, много преди злото в него да беше напълно избуяло — се беше събудил с писъци в нощта и тя бе притичала до леглото му да го утеши. С детски думи той бе описал кошмара си. Бил умрял, но въпреки това вървял по света, защото бил забравил нещо. И не можел да си спомни какво. И скитал, и скитал по целия свят, с все един и същ въпрос, въпрос, задаван на всеки прокълнат да пресече пътя му. „Какво? Какво съм забравил?“
Трудно беше да примири разтрепереното ококорено дете, сгушено в прегръдката й в онази нощ, със злото и коварно хлапе няколко години по-късно.
Може би, помисли си сега, докато вървеше след Бридток и развяващите се зад гърба му дрипави роби, може би в интервала на онези няколко години Адефон Делат си беше припомнил какво е забравил. Може би беше онова, което един все още крачещ по света труп не може да не забрави.
Как се живее.